 |
| Снимка: http://saintdobry.com/ |
Разбрах
за неговото съществуване на 15-ти юни, в
12 ч. на обед.
Под
климатика. На изкуственото осветление.
Пред компютъра. Цък. Интернет – какво
ли има да ми каже днес? Фейсбук ме съветва
кои храни да избягвам, за да не ми се
„изпарява сексуалният мерак“. Реклама
ме кани на екскурзия в Скандинавия.
Обмислям набързо и двете предложения,
решавам, че не ме засягат. Цък. Новинарски
сайт. Росен Плевнелиев, Божидар Димитров,
Франсоа Оланд... Отказвам се. Цък. Времето.
Горещо – усеща се като 32 градуса. Да
живее климатикът, нали? Цък. Спорт.
Изпълкомът се събира в четвъртък, жребият
в петък. Чувствам се напълно спокоен
след тази ключова информация. Цък.
Новинарски сайт номер две. Пак Плевнелиев
и Оланд. О, и Бойко Борисов. Скрол. Кафето
лекува сексуални проблеми. Малко се
притеснявам, защото вече съм изпил две.
Цък. Сайт за видео-споделяне. Криско и
някаква жена. Бързо цък върху трети
новинарски сайт. Над 30 души от „Орландовци“
са били отведени в полицията... Това май
съм го чел вече някъде. Решавам да дам
шанс на още един последен сайт. Пак
Орландовци, пак Борисов... И част от
секундата преди да затворя, виждам едни
малки буквички. Не като големите заглавия
за Борисов, Плевнелиев и Оланд. Вероятно
нещо маловажно, но все пак някой е решил
да запълни пространство с дължина 4 см.
и височина 0,5 см. от своя сайт, за да го
напише. Пише следното: „12:02: Строят
черква в Елин Пелин с дарение от Дядо
Добри“. Хм... Добре де, цък.
От
снимка, приличаща на картина от преди
100-200 години, ме гледа старец с дълга бяла
брада. Той е седнал на легло, по-старо
от което и да е, виждано от мен. Заобиколен
е от стара мивка, очукани менци, някаква
храна в чиния, каквато си спомням, че
съм виждал в дома на дядо си. На масата
има разтворена книга. Над снимката на
стареца пише: „Коментари: 0“. Текстът
е кратък и започва така: „С дарение от
Дядо Добри се строи храм-паметник на
гара Елин Пелин, разказа пред БНР кметът
на село Байлово Бойко Неделчев. Есента
той подари 8208 лева, след това – още 4
хил. лева...“
Връщам се на снимката и се приближавам
до монитора, вглеждайки се в стареца.
Облечен е бедно. А обстановката около
него е... Изглежда като старец от репортаж,
в който се моли за помощ. Помогнете на
този дядо, той живее със 100 лева на месец,
сметката му за ток е ... лв., за вода ...
лв., за лекарства харчи по ... лв. Пак се
връщам на текста: „Дядо Добри Добрев
или светецът от Байлово, както го наричат
хората. Миналата година той навърши
100 години.
Въпреки това той все още пътува пеша до
София, където в катедралния храм
"Александър Невски" събира милостиня,
която дарява за строеж и реконструкция
на православните храмове.“
Чакай
малко. На 100 години! Пътува пеша до
София... Къде е това Байлово? Цък – на 45
км. от София. Обърквам се. Започвам
отначало. Значи този старец от снимката,
Дядо Добри, на 100 години, ходи по 45
километра, за да събира милостиня, но
не за себе си, а за храмове. И е събрал...
Момент. 12 208 лева! Мълча и мигам.
Цък.
Гугъл. „Дядо Добри“ Уикипедия: „Добре
Димитров Добрев,
известен като Дядо
Добри и
наричан от някои Светецът
от Байлово
е
български дарител за реставриране и
поддържане на много български християнски
храмове“. Много!!! По-надолу пише: „Дядо
Добри е един от най-големите частни
дарители на български православни
храмове. Макар че живее изключително
бедно, през
живота си е дарил над 80 000 лева.“
Усещам,
че съм подпрял лицето си на дланите и
се опитвам да осъзная какво чета. Минавам
по-надолу, където виждам следното
изречение: „Дядо Добри не е бил официално
удостояван с почетни обществени звания.“
Защо ли не се изненадвам? Все пак, старецът
има над 200 хиляди харесвания във Фейсбук,
пише по-надолу. Връщам се във Фейсбук –
ако този старец има повече харесвания
от Фики Стораро, значи всичко е наред.
Виждам няколко групи и страници за него,
най-голямата е с 255 939 харесвания. Цък.
255 940 харесвания. Може и да е глупаво, но
нека видим Фики. 92 032 харесвания. Този
път съм изненадан. Излизам от Фейсбук
малко по-щастлив, отколкото бях преди.
И малко по-засрамен, защото чак днес
научих за него.
Дядо
Добри. След половинчасова обиколка в
различни сайтове научавам още много
неща за стареца, той ме гледа от черно-бели
снимки, облечен в окъсани дрехи, с дълбоки
бръчки на лицето, очите му излъчват
мъдрост, топлина... Напомня ми на някой.
Зосима. Да! Старецът Зосима от „Братя
Карамазови“ на Достоевски. Точно така
съм си го представял, докато четях
книгата. И се възхищавах на мъдростта
му. И си казвах, че вече няма такива хора,
че може би и преди 150 години не ги е имало,
че само перото на Достоевски е било
способно да ги създаде... А сега, пред
мен, от монитора ме гледа български
100-годишен Зосима, истински, реален,
който живее на 45 километра от мен. И
събира милостиня пред Александър Невски.
На 2 километра от работното ми място. На
4-5 спирки с тролея. Може и сега, докато
навън температурата „се усеща като 32
градуса“, той да е там и да събира пари
за храмове. Или е в Байлово, в своята
пристройка към църквата там, седи на
онова старо легло, или яде от очуканата
чиния, или чете от разтворената книга.
Оставям
компютъра. Излизам навън. Наистина е
горещо. Обядвам. Дядо Добри. Къде ли е в
момента? Решавам да напиша нещо кратичко
за него, макар че вече много хора са
писали, вероятно много по-информирани,
много по-талантливи, много по-ерудирани
от мен. Нищо. Аз имам потребност да напиша
нещо не за, а на Дядо Добри. Нещо кратичко.
Дядо
Добри,
Днес
се засрамих. После се почувствах щастлив.
И чист. Ходех по улицата и се
усмихвах.
Засрамих се, защото до днес не бях чувал за теб. Засрамих се, защото имам чувството, че някога съм те виждал пред храма. И съм те отминавал. Както са правили и много други хора. По-бедни и по-богати от мен. Не съм се спирал при теб, Дядо Добри, както са правили други хора. По-богати от мен. И по-бедни от мен. Когато съм се родил, ти си бил на 70 години. Преживял си две световни войни. Събрал си над 80 000 лева. И си ги дарил – за храмове. Срам ме е и от това, че историята ти ме изуми...
Засрамих се, защото до днес не бях чувал за теб. Засрамих се, защото имам чувството, че някога съм те виждал пред храма. И съм те отминавал. Както са правили и много други хора. По-бедни и по-богати от мен. Не съм се спирал при теб, Дядо Добри, както са правили други хора. По-богати от мен. И по-бедни от мен. Когато съм се родил, ти си бил на 70 години. Преживял си две световни войни. Събрал си над 80 000 лева. И си ги дарил – за храмове. Срам ме е и от това, че историята ти ме изуми...
Но
днес аз съм щастлив. Защото разбрах, че
тук, наоколо, близо до мен, живее човек
като теб. И докато аз мисля за себе си,
за семейството, близките и приятелите
си, докато чета за Плевнелиев, Борисов
и Оланд, докато преглеждам спортните
новини и прогнозите за времето, планирам
отпуски, работя, чета, пиша и се радвам
на детето си, ти си тук. Искам детето ми
да живее в България. Но не в България на
Борисов и Станишев, не в България на
Орландовци и Гърмен, не в България на
Фики и Криско, не в България на климатиците,
изкуственото осветление, бързите
джипове, моловете, силиконовите гърди,
Изпълкомът, псувните в трамваите,
оплакванията, завистта, парвенющината,
палячовщината и грандоманията, не в
България на дядо Николай с ролекса, а в
България на Дядо Добри. Искам детето ми
да прочете не големите заглавия, а
малките буквички, заглавието с дължина
4 см. и височина 0,5 см., в което пише за
теб.
Щастлив съм, защото от днес нататък аз ще мисля за теб. Щастлив съм, защото си тук и имам възможност да те открия, да поговоря с теб и защото това, което правиш ще ме накара никога повече да не съм от отминаващите.
Знам, че няма да прочетеш писмото ми. Всъщност то не е за теб, а за другите хора като мен. Но аз ще дойда при теб. За да те видя. За да се уверя, че наистина те има... като Тома Неверни. Християнството учи, че не трябва да търсиш доказателство за вярата си, но за мен ти си човекът, който доказва, че има в какво да се вярва. И откакто те открих, аз вярвам. Вярвам дълбоко, искрено и чисто.
Вярвам в Дядо Добри.
Вярвам
в Доброто.
Невидимият
Розата
Писмо до дядо Йоцо