сряда, 24 май 2017 г.

Отлъчване - откъслек четвърти

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

Прекарахме времето чак до изгрева на плажа, край скалите. После тръгнахме край морето, докато дневната светлина очертаваше останките на бурната нощ – тлеещи огньове със спящи пиянски сън хора около тях, търкалящи се бутилки от алкохол, бирени кутийки, презервативи с все още топла сперма, вкаменелости от един свят, решил да каже сбогом на всичките си съставни части, зъбни колела и носещи колони, и да се сгромоляса в бездната с усмивка, да посрещне собствения си край като дълго чакан подарък с часовников механизъм. Някъде далече в това безкрайно море бурният евроклидон чупеше мачти, носейки на раменете си омайните песни на русалките, докато около нас чайките дояждаха огризките от царевичните кочани, вълните оглозгваха пясъка, изхвърляха мъртвите черупки на милиони миди, които никога не са създавали перли. Вървяхме, а морето запълваше с вода следите от нашите стъпки по пясъка, изпращайки ги на сметището на забравата като ненужен сувенир. Слънцето отегчено бързаше да огрее земята и да си отиде зад хоризонта, за да остави след себе си поредната вечна нощ. Вървяхме като последните хора след апокалипсиса, изпълнявахме финалния ритуален марш за раздяла с познатия свят.

Сбогом! Farewell! Adios! Auf Wiedersehen!



Нямахме дом, който да превърнем в своя крепост, но такава бяха улиците, осветените вечерни павирани улици, капилярите на този чужд град. Есенният килим от разлагащи се листа, уханието на липите през пролетта, пейките по парковете в топлите летни нощи, задимените зимни кафенета, в които пиехме блудкав чай. През зимата на 2007-ма аз инвестирах спестяванията си в един шестнайсетгодишен светлосин „Форд Фиеста“ с две врати. И той се превърна в нашата крепост. Нарекохме я Баба Вида.

Оборудвах Баба Вида с радио и CD плейър и когато дойде лятото, с майка ти събрахме най-необходимото (аз – един сак, а тя – два куфара, три сака и две раници), натъпкахме всичко в малкия багажник на Баба Вида и на задните ѝ седалки, качихме се в нашата подвижна крепост и тръгнахме.

...първо на север, към Стара планина, Берковица, Белоградчишките скали, стигаме до дунавския бряг, да запознаем Баба Вида с истинската Баба Вида, после на изток и юг, пак на север, обратно на запад, пътуваме, спираме на красиви места край пътя, майка ти вади платно и започва да рисува картина, изоставя я в багажника и я забравя завинаги, продължаваме нанякъде, стигаме до обезлюдено село с порутени къщи, пътят свършва, връщаме се, пак спираме, аз отварям тефтера си и пиша своя пътепис, ядем евтини сандвичи и ги преглъщаме с топла бира, нощуваме в малка стая при една баба, в къща за гости, снимаме, катерим се по тясна пътека към някакъв връх, лежим на горска поляна, срещаме овчар с огромно стадо, целуваме се край закътано поточе, така и не стигаме върха, връщаме се и се качваме на Баба Вида, тръгваме нанякъде, не знаем накъде, времето сякаш е спряло, слънцето пече и превръща купето на Баба Вида в сауна, отваряме прозорците, Елена подава краката си през прозореца, колите отсреща надуват клаксони, стигаме кокетно хотелче край пътя, кога ли е станало вечер, къпем се със студена вода, заспиваме, слушайки полските щурци, на другия ден пак тръгваме, гледаме картата, чудим се къде сме...

Защо ни трябва да се чудим къде сме, щом сме тук? Изхвърляме картата. Продължаваме. Усещаме мириса на нашето море. Търсим нашия плаж. После на юг, край морето, на запад, на север... Все някога ще стигнем до София. „Светличе, а кога ще отидем до Родопите?“ Няма как да не стигнем, тази планина е толкова обширна. „Наистина ли искаш да отидем там?“ А ти? „Няма значение, хей, виж онези скали, карай натам, толкова са красиви...“

...скали, гори, поляни, реки, беседки край пътя, тополи, гръмотевични бури, селца и градчета, горещо слънце, безлунна звездна нощ...

„Има ли наистина и други хора на този свят? Или сме само ние с теб? Понякога си мисля, че всички други са от папие-маше... Моля те, спри вече тази Нирвана, не издържам!...

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори