Пропускане към основното съдържание

Медийната манджа – поредно претопляне


Когато става дума за медии, в съзнанието ми изниква една филмова сцена – от „Диво сърце“ на великия Дейвид Линч. Кола се движи по път сред пустинята. В колата са Никълъс Кейдж (в ролята на агресивния побойник Сейлър) и Лора Дърн (в ролята на шантавата му любовница Лула). Лула кара колата, а Сейлър се е изпънал на задната седалка със стърчащи нагоре крака. Радиото работи. Лула шофира. Пуши. А по различните радиостанции чува следното: 
...имам троен бай-пас и хора като вас ме карат да изляза от болницата...“ 
...за последния ѝ развод, простреляла и убила трите си деца на възраст 7...“ 
Съдията е поразен, че Джон Рой е правил секс с труп...“ 
Миналия октомври щатските власти са пуснали 500 костенурки в Ганг, опитвайки се да намалят замърсяванията от човека и ще използват крокодили да ядат труповете на Хиндусите...“ 
Лула спира колата и изскача навън, крещейки: „Сейлър Рипли, намери ми някаква музика по това радио!” Това кара Сейлър да стане и въпреки, че първо попада на думи като „жертва на сексуално похищение, осакатени и изнасилени”, накрая успява да намери подходящата станция, по която звучи хард рок песен. Сейлър и Лула започват да куфеят посред пустинята и да се прегръщат под последните лъчи на залязващото слънце. 

Преди осем години Дейвид Линч дойде в България и пред претъпкана аудитория в НАТФИЗ коментира тази сцена от филма си по следния начин: „Медиите са бързи и най-вече негативни. Освен информация разпространяват страх. Новините станаха забавление, но на страдащите, на хората пред камерите, никак не им е забавно. Трябва да се опитаме да променим света и да накараме медиите да отразяват положителните събития, да се занимават с доброто“. Чухме го аз, Къци Вапцаров и шепа студенти. 


Тези дни прочетох коментар на Деа Манолова, журналист от „Дарик радио“, за неадекватното и цинично поведение на някои медии след трагичната смърт на фоторепортера Петко Налбантов при тежка катастрофа. Как мислите – какво са направили въпросните медии след като научили за трагедията? Побързали първи да оповестят името, изровили снимки от социалните мрежи и веднага ги публикували. За щастие, аз не следя тези медии. Но когато научих от коментара как „ефективно“ са реагирали, не се изненадах. Нито за момент не се учудих. После се засрамих, че подобни неща вече не ме изненадват. 

Моля ви, посочете ми човек, който се изненадва от набързо сготвената манджа, съдържаща страх и цинизъм, която повечето медии ни претоплят всеки ден и вечер ни я сервират на масата, поръсена с щипка генно модифициран негативизъм. Има ли все още някой, който да се погнусява от стърчащите крайници и капките кръв в медийния курбан на безсърдечието, някой, чийто стомах се преобръща от сълзите на някоя баба, от вида на смачкан до неузнаваемост автомобил, от погледа на майка, вървяща след ковчег? Има ли? Или свирепият организъм на медиите се е превърнал отдавна в нещо познато, нормално, или още по-лошо – очаквано, интересно? Сякаш за да заспим вечер, преди това трябва да сме се заситили обилно с ежедневната си порция жестокост, безразличие, невъзмутимост, коравосърдечие, безучастност... 

Всичко това се редува със спортни новини, сериали и прогноза за времето, прекъсвано от реклами на кренвирши, уринал и дамски превръзки.

Нещо повече – малко са ни реалните трагедии в медийната манджа, отскоро вече похапваме и измислени драми, панирани и поднесени като истински.

И накрая – имаме честта да изпием и жълтото, в шише, на което пише „пикантно“ - вътре бълбукат мехурчета, пълни с плеймейтки, фолкпевици, светски лъвове.

И след като „нахранихме“ готвачите, нека премерим индекса на телесната маса на всички консуматори. Всички ние – пред екраните, зад вестниците, със слушалките, пред мониторите. Защото – ако на нас ни сервират купичка помия с чашка урина всяка вечер и ние възкликваме „наздраве“ и омитаме съдържанието с апетит на лешояди, кой е виновен – готвачите или клиентите? Защото в случая не важи поговорката с баницата, а е точно обратното: не е луд този, който претопля и сервира манджата, луд е този, който я изяжда.

Така че – ако искате нова манджа, не яжте претоплената. Важи не само за медиите, а и за политиците. Но ако сте свикнали с традиционната „перфектна вечеря“ - да ви е сладко! До утре вечер, в другия спектакъл...

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит