(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)
В
потвърждение на общоприетата истина,
че
немците са винаги точни,
доктор
Адолф Хамершмит никога не закъсняваше
за своята смяна.
Да,
той
ценеше своето време и не подраняваше
за каквото и да било,
но в
неговите петнайсет години работа като
медик не беше закъснявал дори и със
секунда.
Просто
се появяваше точно навреме и толкоз.
Правилото
важеше не само за работата,
а и
за хокейните мачове,
които
посещаваше през уикенда,
за
съботните риболовни екскурзии с приятеля
му Лайл,
за
семейните вечери и гостувания по рождени
дни (на
рождените дни често пристигаше преди
самия рожденик и го посрещаше),
за
обществените събития,
юбилейните
срещи със съученици и разбира се,
сбирките
в клуба на Пазителите на Регламента.
Олга,
красивата
съпруга на Адолф Хамершмит,
която
като девойка бе изключително ведра и
разсеяна в своята целеустременост
личност,
позната
на почти всички любители на руската
красота от поредицата еротични клипчета,
с
които сама се бе рекламирала в новонет
и които Адолф не беше гледал,
защото
не обичаше да си губи времето с еротични
видеа,
та
тази Олга с годините бе попила от
точността на своя съпруг.
Ходеше
в клубовете за разкрасителни процедури
и масажи точно навреме,
водеше
двете им кучета на разходки и на тренировки
по аджилити точно навреме и изпращаше
своя любовник Антонио Де Сабато точно
навреме...
Но
на двайсет и четвърти юли,
събота,
точно
в десет сутринта,
се
случи нещо необичайно.
Олга
знаеше,
че
необичайните неща имат навика да
настъпват точно след поредица от три
съвсем обичайни събития,
но в
тази събота нейният усет за предзнаменования
ѝ изневери така,
както
тя изневеряваше на своя акуратен
съпруг...
А
обичайните събития си бяха налице:
1.
Преди
час кучетата бяха отведени от нея на
тренировката по аджилити,
която
посещаваха всяка събота;
2.
Преди
два часа нейният възлюбен Адолф беше
заминал с пикапа си към своя приятел
Лайл,
с
който всяка втора събота (когато
застъпваше на смяна вечерта в осем)
се
отдаваше на тих и спокоен риболов в
Езерото на бисерите,
отдалечено
на петдесет и седем мили от къщата;
3.
Преди
половин час Антонио Де Сабато беше
пристигнал и бе изпил на три глътки
своето макиато с поглед,
властно,
но и
нежно изучаващ тялото на любовницата
–
сякаш
го вижда за първи,
а не
за деветдесет и шести път...
след
което Антонио се бе заел самоотвержено
със своята амбициозна задача да задоволи
нейното безгранично сладострастие,
дошло
още от корените на рода ѝ,
живял
с векове в сърцето на руската степ,
а тя,
Олга,
разтърсваше
двуетажното здание със своя могъщ
мецосопран...
И
тогава,
точно
в десет сутринта,
в
къщата влезе разстроеният доктор Адолф
Хамершмит,
чу
дяволските предсмъртни писъци от
спалнята,
огледа
чашката с наскоро изпитото макиато и
оставената до нея бейзболна шапка на
„Чикаго
Къбс“...
Да,
това
обясняваше наличието на червеното
спортно „Алфа
Ромео“,
паркирано
в задния двор,
както
и лачените сандали номер 12,5,
грижовно
оставени край входната врата.
Доктор
Хамершмит въздъхна,
после
излезе навън,
където
виковете на жена му отекваха в тон с
песента на птиците в съботната утрин.
Качи
се обратно на пикапа и направи няколко
обиколки на квартала,
напазарува
от супермаркета,
зареди
новомобила си с гориво и се върна точно
навреме (както
обикновено)
– за
да се размине с излизащото от уличката
им червено „Алфа
Ромео“.
Когато
се прибра,
остави
покупките при входа и отиде право в
спалнята,
където
неговата Олга,
все
още гола,
топла
и ухаеща на страст,
лежеше
със затворени очи,
както
правеше всяка втора събота след
изтощителната битка,
провеждаща
се в семейното им ложе.
Олга
го погледна с изражение,
което
би било подходящо,
ако
в спалнята ѝ е нахлул масов убиец,
и
успя да произнесе с глас,
прегракнал
и изтощен от доскорошната ария:
– Долфи?
Какво
правиш вкъщи,
мили?
– Наложи
се да се прибера,
скъпа.
Доктор
Хамершмит звучеше съвсем спокоен.
Само
в погледа му се четеше това,
което
реши да не ѝ казва с думи:
че е
бил тук и по-рано,
че е
видял „Алфа
Ромеото“,
обувките
и чашата за макиато,
че е
чул виковете,
които
през последните дванайсет години
съвместен живот не беше успял да изтръгне
от тялото ѝ сам...
Той
я гледаше и тя го гледаше,
докато
тя не разбра всичко.
Тогава
той седна на ръба на спалнята,
с
гръб към нея,
и
въздъхна:
– Лайл
е мъртъв.
– Лайл!
О,
боже!
Но...
Как?
Кога?
– Умря
в пикапа.
Докато
пътувахме към езерото.
Масивен
инфаркт.
– О,
не!
А ти?
Нямаше
ли как да...
– Не.
Нищо
не можех да направя.
– О,
мили...
Съжалявам...
Аз...
О...
Съжалявам...
Тя
се загърна в мокрите и омачкани чаршафи.
Той
седеше с гръб към нея и гледаше в стената
с отворената врата.
И
двамата мълчаха.
Той
не знаеше за какво да мисли с предимство
– за
смъртта на най-близкия
си приятел или за измяната на своята
съпруга.
Да,
ясно
бе,
че с
жена му имат извънбрачни връзки,
но
те бяха по повелите на Регламента,
нещо
нормално за всички семейства.
Виж,
тези
викове,
чаршафите,
обувките...
А
Лайл...
Лайл
беше най-добрият
му приятел.
Ходеха
заедно на риболов,
хокей,
вечеряха
семейно,
дружно
водеха кучетата си на пикник...
Именно
Лайл го бе въвел в клуба на Пазителите
на Регламента.
Доктор
Хамершмит стана от ръба на спалнята и
отиде в банята,
където
взе душ.
Трябваше
да се ободри.
В
крайна сметка –
хората
умират,
такъв
си е природният ред на нещата.
А и
какво толкова,
че
жена му имаше нерегламентирана извънбрачна
връзка –
сега
той щеше да използва ситуацията и да
навакса –
при
това с регламентирани извънбрачни
връзки.
Припомни
си,
че
според точка двайсет и седма от Регламента
„тъгата
е нещо съвсем неуместно в нашия
нов свят“.
Малко
по-късно,
когато
отстъпи банята на своята съпруга,
която
междувременно бе сменила чаршафите в
спалнята,
доктор
Хамершмит се отпусна в своето брачно
ложе и заспа блажен сън.
Олга
взе душ,
но
щом чу тихото похъркване от спалнята,
се
успокои,
изми
чашата от макиатото,
облече
се,
гримира
се и замина да вземе кучетата от
тренировка.
Реши
да ги заведе да обядват в кучешкия
ресторант,
както
всяка втора събота,
в
която Адолф беше на риболов.
После
отидоха да пазаруват в търговския
център,
кучетата
се включиха в забавна игра в кучешкия
дресировъчен клуб,
а
Олга прекара няколко часа в салона за
разкрасителни процедури.
Не ѝ
се искаше да среща Адолф отново днес.
Знаеше,
че
изневярата не е фатална в наши дни,
но
нещо в погледа му,
тогава,
когато
нахлу в спалнята...
Не,
тя
щеше да се прибере в осем.
Кучетата
щяха да са доволни да поиграят по-дълго
в клуба,
а тя
да си направи повечко процедури.
А в
осем вечерта,
ако
има поне едно сигурно нещо на този свят,
то
е, че
Адолф ще застъпи на смяна в болницата.
Да,
Олга
се прибра в осем.
Прибра
се с нов маникюр,
нов
педикюр,
епилирана
и подхранена с етерични масла кожа,
нова
прическа и нов цвят коса,
нови
мигли и вежди,
с
няколко чанти покупки в ръцете и...
да,
две
щастливи кучета край нея...
и
тогава,
когато
влезе в тъмната къща,
тя
чу тихото похъркване на доктор Адолф
Хамершмит,
който
днес за първи път от петнайсет години
нямаше да пристигне навреме за работа
в Обществена болница номер 26.