Ей
това, ако не е благословия и проклятие
в едно, това ако не е мъка и щастие, радост
и горест, смърт и безсмъртие, това ако
не е най-сладката и най-горчивата гибел,
това ако не е всичкото – и земята, и
мухите, и небето, и прахта, и слънцето,
и пикнята, и звездите, и фъшкиите… –
всичко в едно, всичко е вътре, в мене,
всичко танцува, плаче, пустосва, крещи,
заспива, скача, убива, пее, умира и се
въздига от гроба, лети, лети, лети към
безконечността, за да стигне до
един-единствен образ, онова чудно лице,
дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа
ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не
трябва да мигам, не бива да го изпущам
от поглед дори и за един миг, защото то
е там. Излазям от черното на зениците,
от светлокафявото на очите, за да се
препъна хиляди пъти в бялото, щото в
бялото няма как да не се загубиш, после
ме обвива полъхът на галещите черни
ресници, дето гъделичкат, без да докосват,
остри като мечове и меки като току-що
разцъфнали теменужени листенца,
отдалечавам се все повече, любувайки
се на меки като млечен каймак клепки,
давещи се във вежди, извити като върбови
листя, тънки като борови иглички, сякаш
изографисани от иконописец, за да почна
да пътувам по нескончаемите бели житни
поля на челото, по черешовите градини
на бузите, по мекотата на носа, който
като корабче плува в морето на това
лице, море, в което гори лавата на устните,
за да намери пристан безкрайната му
красота в малката, извита като ягода
брадичка, в едва подаващите се под
черната нощ на косите малки смолисти
уши, които обаче не могат да те спасят
от вечния сон в косата, тая необятна,
абаносова, гарванова смърт. Бавно
умиране, при което потъваш и се губиш.
Това
бил краят.
И
началото.
Щото
там, гдето свършва всичко, там почва
всичко.
Щото
всеки край дърпа подир себе си начало,
а границите ги чертае само невежеството
человеческо.
Жив
бил Златан след страшната ракия, по-жив
от всякога. Родил се в очите на това
момиче. Гледали се двамата и мълчали,
никой не можел да измисли подходяща
дума за казване. Осъзнал Златан, че лежи
в постеля, но не негова. В къща, дето не
е негова. В село, дето не е негово. Но
светът, той бил негов и само негов, докато
го гледали тия очи.
Не
мигвал. Не трепвал. И глас нямал, ракията
го била изгорила. Та едва сколасал да
прошъпне:
„Коя
си?“
Ония
устни само се помръднали, ала той и глух
да е, щял да разбере:
„Силва.“
„А
аз... Златан.“
И
пак пил от извори, хрускал ледове, потъвал
в езера, давел се в реки, морета го
заливали, по облаци летял, падал в локви
и после пак се изпарявал по повика на
слънцето във висините. Но тя била все
там. До него. Гледала го и го поглъщала
със своите очи като капка роса, изпита
от слънцето.
„Люта
ракия ми сипа ти, Силво!“
Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи
Откъслек втори
Откъслек четвърти
Откъслек пети