Светът
ражда чудни истории, защото в утробата
му спят тайни, които ние, хората, не сме
разгадали. И сигурно никога няма да ги
разгадаем, както и онези сънища, които
помним като истински. Повечето хора
обаче затварят очите си за чудесата,
наричат ги врели-некипели, бабини
деветини. Казват, че са здраво стъпили
на земята, а сами не осъзнават, че тая
земя, на която са стъпили здраво, се
движи с хиляди километри в час, пътува
в космоса, за който още никой нищо не
знае. Така че хората, дето не вярват в
чудесата, са най-глупавите. Те плануват,
умуват, кроят... Мислят, че всичко могат
да предвидят, че животът е като колело
в лунапарк, което единствено те качва
нагоре и те спуска надолу, докато не ти
омръзне да се возиш. А животът е много
по-сложен, той е като да си едновременно
и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе
и кое – долу? Като да си на най-високия
планински връх и в най-дълбоката подземна
пещера, едновременно. Като да летиш в
небесата и да плуваш в дълбините на
морето, едновременно. Като да плачеш от
мъка и да се смееш от щастие, едновременно.
Като да се раждаш и да умираш, едновременно.
Да си сляп и да гледаш, да си глух и да
чуваш, да обичаш и да мразиш, едновременно.
Да пееш и да крещиш. Едновременно. Няма
човек, който да може да проумее всичко
това.
* * *
Възможно
ли е светът да е устроен така, че ние
само да си мислим, че... Възможно ли е
всъщност ние нищо да не избираме? Да сме
част от някаква невъобразимо голяма
картина, невъзможна за проумяване? Да
се движим по предварително начертани
релси, а безбройните възможности, които
ни отминават, да са само една лъжа, една
илюзия, да са непостижими, да са просто
театрален декор, който да разкрасява и
осветява нашия тунел? Нима е възможно
да съм затворена в кутия, от която виждам
само това, което се случва тук и сега?
Реално ли е миналото, бабо? Истинско ли
е? Истински ли са спомените и сами ли
избираме какво да запомним, възможно
ли е всички спомени да са още една
измислица, която да се опитва да осмисли
отминалото и завинаги изгубено време?
Истинска ли си ти, бабо, ти с твоите
истории – далечни и необясними?
А
бъдещето, това неясно бъдеще, заради
което всеки ден отивам на училище, не е
ли и то една илюзия?
Понякога
имам чувството, че съществувам само аз.
Всички останали са призраци, родени от
въображението ми, за да не съм сама на
този свят. Мама и татко. Ти. Ангел.
Съучениците и приятелите ми. Аз съм ги
измислила. Както Бог е създал хората –
да не е самотен...
* * *
И
аз съм се усещала понякога като част от
някаква огромна неизбежност. Все
едно животът е една окръжност, която
трябва да запълня с молива си. И започвам,
избирам цвета и плътността, решавам
дали да рисувам бързо, или бавно, ала
бялото, недовършеното, пълно с мечти и
кроежи, със страхове и непостижимости,
то става все по-малко и по-малко.
Другото, оцветеното, то губи смисъла си
малко след като го оставя назад и преместя
молива, променя значенията си, остава
в забрава. Но какво мога да направя аз,
освен да продължа да драскам и рисувам,
да изпълнявам задачата си. Не мога да
излизам извън контурите на окръжността,
нито да оцветя наново вече завършените
ѝ части, остава ми само да продължа да
намалявам обема на бялото, на мечтите,
плановете, целите, страховете и суеверията,
предизвикателствата и непостижимостите,
за сметка на все по-увеличаващата се
забрава, докато не стигна до неизбежността,
до последния контур, финалната щриха.
Още от романа "Отлъчване":