Пропускане към основното съдържание

Отлъчване - откъслек първи

Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха стария дървен праг, тътенът от удара им в земята се разнесе като гръмотевица под планинско било, а прагът се натроши на хиляди парченца и се разхвърча по света като огледалото на дявола в „Снежната кралица“. Като два куршума сълзите се забиха в земята под тази самотна къща, напукаха основите, разклатиха ги, като изригнал отдолу вулкан. Къщата, градът, а и целият свят сигурно щяха да рухнат, ако не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старчески ръце, тези ръце, неусещали нежен порив откакто светът светува... но сега и този разпадащ се свят и цялата вселена решиха да поспрат, за да видят това чудо: тоя зъл и непроницаем старец да плаче, протегнал ръце като за милостиня, и то към кого... към мен и теб; жадуващ да усети бебешката ти топлина и дъха ти на майчино мляко, копнеещ юнашкият ти плач да нахлуе като ураган в полуглухите му, изхабени още от Големия взрив уши; бленуващ да запечата навеки в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя образ, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, така, както аз те гледах преди месеци и исках да те запомня завинаги...

 

Подадох те. И той те пое несръчно, раздруса те с треперещите си, но все още мускулести ръце, ти го погледна с уплаха и усмивката му породи най-отчаяния и най-мощния ти плач, а ти винаги плачеше с могъществото на африканските лъвове. Тогава той се засмя с глас, обърна се бавно с гръб към нас, сякаш с майка ти не съществувахме, и тръгна с широка крачка към своето леговище, миришещо на старинно дърво и стара плът. Влязохме след вас и аз затворих зад гърба си вратата, която беше винаги заключена за моите младежки пориви. Той те върна на майка ти и все така, без да казва нито дума, донесе стара бутилка ракия и без да обръща никакво внимание на нашия отказ, наля в чашките и вдигна своята няма наздравица.

Първо реших, че разумът му си е заминал като планински сняг под ласката на безмилостния южен полъх на годините, а със себе си е отнесъл и злото му сърце, суровия поглед на ястреб, устата, сякаш оформена с един удар на ятаган. Дали знае кой съм аз и коя си ти, дали изобщо помни сам той кой е? Но след като изпи своята чашка и бързо я напълни отново, той ме погледна и докато се убеждавах, че старческото перде е угасило злото в погледа му, промърмори:

– Ей, опустех да те чекам, изфиряса ми акъло да ви мислим, срасна ми се устата да траем...

Млъкна, загледан в теб и майка ти, после вдигна отново чашата с ракията и я преполови, погледна ме и аз, запазил в сърцето си спомена за страха от този суров човек, бързо изпих своята ракия. И взех да му говоря къде отиваме с майка ти, как живеем, какво работим... Майка ти също разказваше по нещо, а дядо Янкул сякаш слушаше, местеше очи от мен на майка ти, от нея на теб, но не реагираше много-много на историите ни. Ти заспа (дали от стрес, или от умора) на ръцете на майка си и дядо ми, напомняйки за покровителствения си нрав, ви показа старата спалня в къщата и отсъди:

– Ай, лека ви нощ!

Майка ти, която беше възпитана в любов и уважение към по-възрастните хора, ме погледна с въпросително-примирен поглед, след което, без да казва нищо, те остави в спалнята и излезе навън да донесе сака с дрехите от колата. Не можех да повярвам какво сляпо подчинение е предизвикала у нея репликата на стареца, но сега знам, че тя го е направила заради мен. Усетила е, че тази вечер важният съм аз, знаела е, че никога повече няма да имам силите да прекрача този омразен праг, за да седна до своя презрян дядо. Не знам по чия воля се случи всичко – моя, на майка ти, или на дядо ти, но аз се оказах сам на една маса с него, между нас стоеше бутилката силна домашна ракия, която намаляваше от час на час, а докато вие спяхте в другата стая, той говореше и гласът му пращеше като стар грамофон, разкривайки покритите с прах ноти на една прастара симфония.

– Секо нещо, кое правиме ние на тоо грешен свет, корен си има, чедо. Зачатие. Извор. Ала мъчно е да се созре там, до корено. Ние си гледаме се цветчетата, листенцата, стеблото и гранките, а за корените ич не питаме. Един лъч само от звездата созираме, а си мислиме, дека я видиме целата...

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

Десет важни правила за оцеляване в градския транспорт

Градският транспорт в София е едно специфично пространство, в което важат строги правила. Те по нищо не си приличат с общоприетите схващания за морал, етика, добро и зло, лично пространство, със законите и с нормите на правото. Автобусите, трамваите и тролеите на нашата столица биха могли да се изучават в часовете по география, биология, химия, физика и логика – като съвсем различна единица на познанието. Настоящото ръководство за оцеляване е изработено с благородния стремеж да улесни начинаещите пътници, които смятат, че градският транспорт в столицата е обикновен и достъпен начин да се придвижват от една точка до друга. Предупреждение за неопитни! Ако се наложи да влезете в наземния софийски градски транспорт, тези десет правила ще ви бъдат жизнено необходими.