ТЕРЗИЛЪЦИ

Много си ни е хубаво в нашето блато. Е, някои се оплакват, че било много тинесто и със застояла вода. Че някой ни окрал водните лилии и тръстиките. А други разправят, че съществували и други места далече от блатото - красиви планини, широки поляни, топли морета, гъсти гори... Там, казват, ухаело на цветя, на борови иглички, на люляци, на чистота, на щастие. Но на нас тук си ни е по-спокойно. В блатото е сигурно. Познато. Блатото ни си е красиво, нищо че е малко мръсничко и намирисва. Който и да дойде, казва колко е прекрасно при нас, какви сме гостоприемни и колко красиво ни плуват момичетата. И си имаме цели четири сезона. Лятото ни е топло. Зимата ни е студено. Прелест!

„ Д-р Хоуникър имаше обичай да казва, че всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин.“ Напоследък е толкова модерно да се цитират части от книги, че хората започнаха да четат само цитатите, забравяйки за книгите. Това горе е цитат от една велика книга - „Котешка люлка“ на любимия ми Кърт Вонегът. Доктор Филикс Хоуникър не е историческа личност, той е измислен герой, който в книгата е създател на бомбата, хвърлена над Хирошима. Ако някой иска да узнае повече – нека прочете книгата. Аз ще разкажа само за деня, в който тази мисъл, също често цитирана в интернет, се заби в мозъка ми. Заби се като кабърче в гумата на велосипед и наруши вътрешното ми равновесие. Точно в края на лятната отпуска. Имах неотложен ангажимент в централата на една банка. Да, беше един от онези неотложни ангажименти. Налагаше се да взема със себе си четиригодишната си дъщеря и да ѝ предложа безценна разходка в центъра на София – без люлки и пързалки, без ...

Снимка: http://saintdobry.com/ Разбрах за неговото съществуване на 15-ти юни, в 12 ч. на обед. Под климатика. На изкуственото осветление. Пред компютъра. Цък. Интернет – какво ли има да ми каже днес? Фейсбук ме съветва кои храни да избягвам, за да не ми се „изпарява сексуалният мерак“. Реклама ме кани на екскурзия в Скандинавия. Обмислям набързо и двете предложения, решавам, че не ме засягат. Цък. Новинарски сайт. Росен Плевнелиев, Божидар Димитров, Франсоа Оланд... Отказвам се. Цък. Времето. Горещо – усеща се като 32 градуса. Да живее климатикът, нали? Цък. Спорт. Изпълкомът се събира в четвъртък, жребият в петък. Чувствам се напълно спокоен след тази ключова информация. Цък. Новинарски сайт номер две. Пак Плевнелиев и Оланд. О, и Бойко Борисов. Скрол. Кафето лекува сексуални проблеми. Малко се притеснявам, защото вече съм изпил две. Цък. Сайт за видео-споделяне. Криско и някаква жена. Бързо цък върху трети новинарски сайт. Над 30 души от „Орландовци“ са били отведени в пол...

Градският транспорт в София е едно специфично пространство, в което важат строги правила. Те по нищо не си приличат с общоприетите схващания за морал, етика, добро и зло, лично пространство, със законите и с нормите на правото. Автобусите, трамваите и тролеите на нашата столица биха могли да се изучават в часовете по география, биология, химия, физика и логика – като съвсем различна единица на познанието. Настоящото ръководство за оцеляване е изработено с благородния стремеж да улесни начинаещите пътници, които смятат, че градският транспорт в столицата е обикновен и достъпен начин да се придвижват от една точка до друга. Предупреждение за неопитни! Ако се наложи да влезете в наземния софийски градски транспорт, тези десет правила ще ви бъдат жизнено необходими.  

А Инженерът , като видя множествата, изкачи се на сцената; и когато застана, поклонниците Му дойдоха при Него. И като отвори устата Си, поучаваше ги, като казваше: Блажени богатите на салфетки, защото е тяхно биадското царство. Блажени кючекините, защото те ще се гологъзят. Блажени гледащите, защото те ще съберат мат'риала. Блажени, които гладуват и жадуват за чалгата, защото те ще избухнат в биада. Блажени силиконовите, защото на тях ще им се показват циците.

В начало Инженерът създаде касетите и студиото. А студиото беше пусто и празно; и тишина покриваше Димитровград; и само Духът на Инженера се носеше над долината. И Инженерът каза: да бъде гьобек. И настанаха гьобеци. И Инженерът видя, че гьобекът беше добро; и раздели Инженерът гьобека от на Васко Кеца стъпките. И Инженерът нарече гьобека Чалга, а на Васко Кеца на стъпките им тур ѝ пепел. И направи Инженерът телевизия Планета; и раздели човека, който беше по телевизията, от простия народ, който беше пред телевизорите; и стана така.

Какво ли не се прави в България в името на изкуството и красотата... Ето какво великолепно доказателство за силата на родното преклонение към тези две свещени думички стигна до мен. Слушайте сега: 17 годишно момиче от Стара Загора е брутално пребито от съученичка. Съобщението е от полицията и е факт: „ На 6 - ти април в 00:28 часа във Второ районно полицейско управление е получено съобщение от Центъра за спешна помощ в Стара Загора за прието лице с контузии по главата. Дошлите на място полицаи установили, че пострадалата е 17-годишната старозагорка С. К. (Мис Стара Загора за 2012 г....) Тя разказала, че малко по-рано нейната съученичка Е. Ш., ѝ нанесла няколко удара с твърд предмет по главата пред входа на блока, в който живее“.

С този текст аз по три начина ще допринеса за съвременното изкуство. Не се смейте! Бъдете търпеливи и ще ви възнаградя. Но имайте предвид, че съм взел взел по една кавичка в ръка и съм оградил с тези кавички всичко, което пиша. Особено думата изкуство – нейните кавички са по-големи от паметника пред НДК. И така... Съвременното изкуство е в интернет. То е кратко. Ясно. Лаконично. Изреченията са от максимум 6 думи. Даже 6 го пишем с цифра, защото така по-бързо се чете. Много важно е да има и кратки абзаци. За да не се изморяват очите на читателя. Микроизкуство. Даже думичките трябва да са кратки. Разкази от 40 думи, но с неочакван край. Или разкази с по 6 думи. С още по-неочакван край... Досущ по примера на Хемингуей, който едва ли би предположил, че някой ден най-четеното му произведение ще е разказът от 6 думи. Ако не сте го чели, питайте Гугъл.

Има ли нещо, с което българинът не може да се примири? Предлагам на социолозите да  направят проучване, защото ми е много любопитно, дали съществува някакво явление, което да може да ни ядоса истински... Ние сме най-добри в раздразнението. До такава степен сме се усъвършенствали, че всичко ни дразни. Дразни ни снегът, дразнят ни наводненията, дразнят ни политиците, дразни ни националният отбор по футбол. Не само това. И дупките по пътищата, и Мая Манолова, и безпаричието, и прокапалият бойлер вкъщи. През зимата ни дразни студът, а през лятото – горещината. Дразни ни работата, но не по-малко ни дразни и безработицата. Излезте днес на улицата и се загледайте в лицата на хората – трудно ще откриете някое, на което не се чете раздразнение. Но кое е това нещо, което може да ни ядоса? Има ли вероятност от нещо да ни прекипи? Да спрем да мрънкаме и да започнем да крещим?

131 коментара за седем часа - и то от два до девет сутринта. Всичко това само под един репортаж в спортен сайт. Влизам в друг спортен сайт, там също има репортаж от събитието, макар и на трета позиция, след поредното изказване на Венци Стефанов. Там коментарите са много повече, надвишават 150. Да опитаме една игра - според вас това събитие радостно ли е за българските любители на спорта или не? Тези коментари позитивни ли са или негативни? Едва ли някой има съмнение в отговорите на тези въпроси. Събитието е загубата на Григор Димитров от американския тенисист Райън Харисън, който е на 169-то място в ранглистата. На турнира в Акапулко, където Григор миналата година спечели титлата. В последния сет - с резултат 6:0. Както е казал един мъдър човек в една велика книга - това е положението. Какви коментари предизвика тази неочаквана загуба на Григор сред българските му "фенове"? Реших да проверя. Защото аз също гледам всеки мач на Григор и се гордея с това, че ми ...

Краят на февруари е и вие усещате някакво изгарящо вътрешно вълнение? Нещо ви кара да треперите от оживление? Дълбока емоционална буря бушува кипи някъде във вас? Не, не е от отминалия наскоро Свети Валентин. Не се заблуждавайте, че е и от очакване на идващата пролет. Оскарите ли? Някой изобщо интересува ли се от тях? Премиерата на "50 нюанса сиво"? Ха-ха-ха. Вълнението ви неминуемо се дължи на една единствена причина. Започва българското първенство по футбол... Само след дни любимият ви отбор, този, на който симпатизирате от дете, ще излезе на терена сред емоционалните крясъци на неговите най-верни привърженици. Само след дни всички ще говорят за това. Защото българското футболно първенство е най-великото на света. Някои ще изразят съмнение, аргументирайки се с атрактивността на мачовете във "Висшата лига" или с футболните магьосничества в "Примера дивизион", или с майсторските изпълнения в "Бундеслигата", или с тактическата дис...

Здравей, дядо Йоцо, Пиша ти от София, годината е вече 2015-та. Не знам дали някой друг се е сещал за теб през годините, но реших да ти пратя това писмо, за да ти разкажа какво ново става в твоята България. Повече от сто години са минали, дядо Йоцо, а сякаш са хиляда - дори да беше тук и да виждаше, не знам дали щеше да ни познаеш. Любимата ти българска железница още е тука. Е, казват, че влаковете работят на загуба, машинистите и пътниците напоследък взеха да недоволстват, но още си имаме влакове, които трещят по релсите. Някои се оплакват, че им били стари влаковете, вътре лошо им миришело, закъснявали били, пък и вече няма кой да им се радва, даже и слепец - всички се жалват. Но за това си има причина, дядо Йоцо, щото българите си имаме вече коли, че и самолети! Всеки си има по една кола, дядо, качва се сутрин важно-важно и отива на работа. Целите улици на София са в коли, толкова са много, че си стоят на едно място и чакат. Ех, да беше тук да видиш каква прелест е това...

Както и всяка друга зима, след като отминаха коледната еуфория и новогодишният махмурлук, се събудихме в едно замръзнало кралство, а нерешените от десетки зими проблеми ни посрещнаха – лъснали като кучешка урина в януарски сняг. И докато „снегоядът“ е далечна мечта, прекосяваме скованите от лед тротоари, в които се оглежда травматологията на Пирогов, а от покривите ни дебнат коварни ледени висулки, по-тежки от копието на Ахил. П реди да започнем първия си работен ден от новата година, пием кафе на топло, разказваме си кой как къде и колко пъти се е напил през почивните дни и се отпускаме в мечти да сме някъде на юг. Например при Гришо – в Бризбейн, да "поразцъкаме" в жегата, да поиграем малко с Федерер, а вечерта Маша да ни чака вкъщи не с джезве греяна ракия, а с чаша ледено шампанско.

Във Факултета по журналистика ни учеха, че една новина трябва да отговори на няколко основни въпроса. Кой? Къде? Кога? Как? Отговарям бързо. Преди една седмица, в „ София , братче, центъра на просветата“, с ударна вълна, разпространила се във времето и пространството, се сблъскаха два галактики. Културата. И Слави Бинев. Галактическата българска култура редовно участва в подобни сблъсъци. Носейки се в мултикултурната вселена, тя сякаш е разположена така, че да привлича ударите на околните. Само в последните 25 години тази галактика получава от всяко правителство и всеки парламент по няколко звезди, които се опитват да я озарят със собственото си великолепие. Сега обаче културата има срещу себе си не просто някое мимолетно сияние, а друга галактика. Може би и това е причината ударната вълна от сблъсъка все още да не е отшумяла, въпреки че българите сме свикнали да бъдем свидетели на астрономически глупости, сътворени от политиците.

Напоследък на националния стадион се случва нещо необичайно. Пред входовете се редят хора, които не ми приличат много на футболни привърженици, поне не на тези, с които съм свикнал. Те се събират и влизат на стадиона тихо, спокойно, без да пеят песни, без да крещят и да се блъскат. После отиват на трибуните и си търсят местата, взират се в номерацията на седалките и възпитано уточняват с хората наоколо дали това са точно указаните на билетите номера. Чакат началото на мача без традиционните песни, факли, шалове и бомбички. Когато мачът започне, гледат го с интерес, обсъждат играта, от време на време подвикват към футболистите и отпиват безалкохолна бира. Още когато за първи път видях тази особена порода футболни привърженици миналата пролет, ми беше трудно да повярвам, че това са хора, отиващи на мач, а не на концерт или някакво друго културно събитие... Футболът не беше ли онази игра с "ултрасите", събличащи се голи до кръста на минус 10 градуса, подкрепящи отбора ...

Има един популярен виц за това как двама овчари видели Баба Яга в небето и това извикало у тях крилатата фраза "каквато ни е държавата, такъв ни е и Батманът". Той е много подходящ за обяснение на много неща в България - институции, стандарт на живот, общество и... всичко останало. В последните няколко дни много хора разсъждават по този начин и за съвременните ни "герои". Нали в крайна сметка Батман е "супергерой"? Кои са героите ни в момента? И изобщо правилно ли е да ги наричаме герои? Да не са се били в освободителната война, че да са герои? Направих си един експеримент - написах "герой" в търсачката "Гугъл". Първи резултат - уикипедия: "Герой в обществен смисъл е личност, която в поведението си проявява изключителни качества и способности..." Вторият резултат в уикиречник заявява, че "значението на думата все още не е въведено", но ми предлага синоними: "борец, юнак, воин, кавалер, рицар, победител, ...

Когато отворих „Невиждани академици“ изпитах приятното усещане на среща със стар приятел. Очакването беше дълго, а новината за появата на книгата ме хвърли в някакъв налудничав транс – тръгнах към най-близката книжарница, грабнах още миришещото на мастило издание и го понесох към дома си. „Въпросът при футбола – същественият въпрос при футбола – е, че не става въпрос просто за футбол“ - прочетох на задната корица. За мен това важи не само за футбола, защото въпросът при книгите на Тери Пратчет – същественият въпрос при книгите на Тери Пратчет – е, че не става въпрос просто за книги... Запознах се с Пратчет сравнително късно, особено ако отбележим факта, че съм ревностен фен на Дъглас Адамс още от тинейджърските си години. Шарените му корици, заемащи минимум един рафт в книжарниците много пъти бяха привличали погледа ми, редовно ги разгръщах, знаейки, че ако си купя една от тези книги, вероятно ще трябва да намеря място вкъщи и за всички останали. Препоръчваха ми го приятели, ч...