неделя, 17 април 2016 г.

Babylon Schnaps


Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят – тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им, в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се виждаше от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на децата на съседите, лаят на кучетата от улицата, смеха на младите момичета и момчетата, подсвиркващи след тях. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на металната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, обгърнала го като безкраен океан. После заспиваше – там, на пейката и хъркането му стряскаше съня на птиците от боровата горичка зад къщата. Чакаше.
Когато се родиха, плака. Отиде в църквата, където не беше стъпвал от кръщенето на Анелия, запали свещичка, върна се у дома и започна да чака. Чакаше ги сред уханието от цъфналите дръвчета в пролетните утрини, чакаше ги през знойните и задъхващи слънчеви летни следобеди, чакаше ги под тропота на бурните дъждове през есенните вечери, чакаше ги и в безкрайните, сковани от лед и сняг зимни нощи. Сега отново беше лято. 18 лета бяха изминали откак беше запалил последната си свещичка в църквата – в деня на тяхното раждане.