Пропускане към основното съдържание

Художникът




Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка. Без осветление. Опитвах се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми и ги изпълваше с живителна сила. В края на уличката имаше една-единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.

            Всъщност „кръчма“ е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от офиса.

            Когато отминах забързано вратата на кръчмата, почти се сблъсках с трима пияници, които напускаха официалната си щаб-квартира в подобаващото възторжено настроение. Единият се смееше, без да спира, вторият се държеше за първия и по лицето му личеше, че несъмнено изчислява вероятността да сме сами в космоса, а третият крещеше с глас, плод на дългогодишни грижи – съчетание от твърд алкохол, евтини цигари и викове по селски стадиони. „Художник, а? Голям смях! Абе, Гоше, то и аз съм станал труден за рисуване, ама такъв художник не съм срещал!“ Тримата свърнаха зад ъгъла и дълго време след това се чуваха въодушевените им крясъци и пиянският смях.

            Прибрах се вкъщи и още преди да се съблека посегнах към хладилника с чудесната идея да изпия една студена бира на терасата, докато се наслаждавам на топлата вечер. Но се оказа, че съм жертва на коварството на природата в топлите понеделнишки вечери. Непосилно е за мен с думи да опиша усещането след дълъг работен ден да отвориш хладилника и да се окаже, че в него не е останала нито една бира. Изпитах гняв към начина, по който функционира вселената, ядосано седнах на дивана и установих, че желанието да изпия поне една бира не се поддава на волеви контрол. Ядосано излязох, но вместо да поема към по-далечния супермаркет, кой знае защо се насочих към много по-близко място – кръчмата на ъгъла.

 

            След влизането имах чувството, че никога няма да свикна с миризмата, но няколко минути по-късно, отпивайки от шишето с ледена бира, с изненада установих, че вече не я усещам. Дори музиката, която гърмеше от античния касетофон зад бара, успях да игнорирам неочаквано бързо. Единствено малко ми пареше на очите от цигарения дим, докато се опитвах да разгледам мрачното място, в което никога не бях влизал. Представляваше помещение не по-голямо от хола в квартирата ми, но с по-нисък таван, в което бяха разположени четири пластмасови маси, в дъното имаше нещо като бар плот, дълъг не повече от 70 сантиметра, а на стената до мен с изненада видях аквариум с рибки. По-точно – с една единствена рибка, която се провираше сред лабиринт от водорасли, поразително приличащи на марули. Как ли оцеляваше тук?

Постепенно установих, че целият този дим, който се стелеше наоколо, идва от противоположния ъгъл на кръчмата. Там, на една от масите, седеше единственият останал посетител. Още докато се опитвах да различа силуета му, видях че той излезе от своята димна завеса, с цигара в устата и водна чаша, пълна със съмнителна прозрачна течност в ръка.

Преди да се опомня, се намести на моята маса.

Беше нисичък старец с високо чело и прошарени коси, две дълбоки бръчки прорязваха слабите му бузи, а върху лицето му беше набола поне едноседмична бяла брада. Усмихна се, каза ми „добър вечер, младежо“ и изведнъж започна да приказва. Без да спира. Без да чака отговор от мен.

Взираше се с присвити очи в чашата си и говореше.

 

* * *


            Аз съм художник. Може и да не ти приличам на такъв, но съм художник. Преди малко трима пияници ми се подиграваха, какъв художник си, викат, та ти не си нарисувал нито една картина. Не споря. Особено с пияници.

Това, че нямам нито една картина, си е напълно вярно. Нямам. Но е така, защото я подготвям. Обмислям я. Рисувам я със сърцето си. Когато я завърша там, в сърцето, остава най-лесното – да си купя платно, четка и бои. Ама ти и четка и бои ли нямаш, художниче, викат пияниците и се смеят. Но аз си знам колко време я подготвям. Моята картина.

Почти е готова вече. Ще трябва да намеря огромно платно, поне десет метра, за да я нарисувам. После ще ги видя какво ще кажат пияниците! Искаш ли да ти разкажа какво ще има на нея? Слушай.

Това няма да е някаква си обикновена картина, на нея ще има...

всичко.

Шейсет и пет години. Целият ми живот. Наздраве. Слушай сега. Там ще са ръцете на майка ми и раменете на баща ми. Онези слаби и набраздени от работа ръце, с които тя ме е прегръщала още като бебе, с които после ми мажеше филията с лютеница и ме пращаше да играя по цял ден навън, с които ми махаше, когато заминавах да уча. И силните рамене на баща ми, върху които някога съм заспивал, на които той ме качваше и ходехме на разходки в планината, които отпускаше всяка вечер след тежката работа върху леглото и мигом сънят го надвиваше. При тях ще нарисувам и малките крачета на сестра ми – колко много обичах да гъделичкам, когато тя се роди; лявото, което счупи, като падна от една люлка, на която я бях засилил, и дясното, с което настъпи мъжа си на венчавката.

Слушаш ли?

Някъде зад тях, далече, ще се вижда и извитият гръб на баба ми, върху който се катерех, когато беше жива и дългата бяла брада на дядо ми, която обичах да подръпвам, докато той спеше. Ще намеря и място за косите на моето първо момиче – тези гарваново-черни коси, които галех вечер, докато тя лежеше в скута ми на пейката.

Но в средата на картината... там ще са усмивката на жена ми и очите на дъщеря ми. Не коя да е усмивка, а най-първата, която никога няма да забравя, с която тя ме плени и която угасна, като заминах да работя по чужбина. А очичките на дъщеря ми, това е най-близкото до Бога нещо, което мога да изобразя. Две щастливи животинчета. Две разплакани искрящи бисерчета. Заради тях само си заслужава човек да се научи да рисува. И последните си пари да даде за четка и платно.

Нали така?

И друго ще нарисувам – прегръдките на приятелите, ще намеря място и за тях на картината. Чудна картина ще стане...

Наздраве.

Харесва ли ти?

 

* * *

 

            Казах му, че ми харесва. Той отиде при кръчмаря и след малко се върна с още една пълна догоре водна чаша. Отпи няколко глътки и пак заговори.

 

            * * *

 

            Пия всеки ден в различна кръчма, защото така по-добре обмислям картината. Само това ми остава.

Цял живот бързах – първо да играя с децата, после да завърша училище, след това да работя, да се женя, детето да порасне, да изкарвам пари. Но колкото и да бързаш, животът винаги те изпреварва. Майка ми и баща ми умряха преди години, първото ми момиче не го и знам изобщо къде е, приятелите се разпиляха. Сестра ми сега е в Америка, от двайсет години не сме се виждали. Жена ми почина преди шест месеца, а дъщеричката – тя е в Германия. И тя не се е прибирала от десет години да ме види, само за погребението на майка си дойде и си замина след две седмици. Там някъде, в Германия, имам и едно внуче, на снимка съм го виждал, трябва да е тръгнало вече на училище. След толкова бързане, стигнах дотук. Сам започнах и сам свършвам всичко. Но едно нещо ми дава сили на тия години – картината. И ще я нарисувам.

Да, ще я нарисувам.

 

* * *

 

            Той изпи чашата си докрай и стана от масата. Махна ми за сбогом и излезе от кръчмата. Аз си допих бавно бирата, платих я, после реших да обърна набързо още една и чак след това се запътих към квартирата.


            На сутринта, като се събудих, в съзнанието ми беше останал един сън. 

 

Седя сам в една стаичка, а пред мен – четка, бои и бяло платно.


Прочетете още:
 

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит