Пропускане към основното съдържание

Новогодишно обръщение на бащата на нацията Бойко Борисов

Това е само една идея. Понеже дълги години сме слушали президентски речи минути преди настъпването на всяка от новите години, които белязаха прогреса на нашата държава. Понеже имам чувството, че въпреки всички прекрасни неща, които ни донесоха управляващите през последните 25 години, речите преди Нова година приличат на повтаряща се грамофонна плоча – най-много да ги разнообразят с по някоя объркана снимка. Понеже осъзнавам свещения статут на тази реч, която 99 процента от ликуващата ни нация гледа със сълзи на умиление минути преди да отпразнува новата година с шампанско и хайвер... Имам предложение – нека тази година оставим президента да си почине от този ангажимент и дружно да призовем министър-председателя Бойко Борисов да заеме мястото му. Да говори Той. Това би било истински новогодишен триумф. Би ни изпълнило с щастие, оптимизъм и вяра във великолепното бъдеще, което ни очаква. Кой би могъл да спори с мен? Кой?



Но ще кажат – лесно е отстрани да се дава акъл. Всеки предлага някакви уж прекрасни неща, но никой нищо не прави, за да се случат. Затова аз реших да напиша речта на господин Борисов. Както и всички останали българи – изучавал съм поведението Му и изказванията Му с години – кога волно, кога неволно. И мисля, че мога да Му напиша едно новогодишно обръщение, с което Той би се представил именно в светлината, в която всички го познаваме. Ето го моето предложение за новогодишна реч на министър-председателя и баща на нацията Бойко Борисов:



Уважаеми сънародници,

Отива си още една година, в която аз ви водих по пътя на благоденствието. Още една година на успехи, изобилие и щастие. Днес вие посрещате новата година в лукс, държейки в ръцете си чаши с Дом Периньон и хапвайки хайвер от есетра. Не като по времето на Костов и Тройната коалиция, когато слушахте новогодишното обръщение, жулейки пърцуца и хапвайки сланина и шкембе чорба. А качествената храна ще ви направи здрави, въпреки че при моята здравна реформа вече никой не се страхува от болестите. И самите болести вече заобикалят България, защото знаят, че тук съм аз.

Днес вие сте паркирали своите Поршета в гаражите и чакате с нетърпение да изстържете старите винетки, за да си купите новите – защото знаете, че чувството да пътуваш по моите магистрали е неповторимо. То е като да се лашкаш в гондола по каналите на Венеция и накрая да паднеш от Моста на въздишките. То е като да си водещ на „Оцеляване на предела“. То е като да се качиш на Еверест (без кислород) и да след това да се спуснеш в Марианската падина (пак без кислород). Да не забравяме и останалите пътища, защото все още има и места, по които не съм минал с валяка. Там можете да се почувствате като на „Пътя на смъртта“ в Боливия, или на Сибирския път към Якутск, или на тунелите при планината Тайханшан в Китай... И всичко това – срещу 97 лева годишно! Има ли друга държава в света, която може да ви предложи подобно нещо?

Българи,

Ние вече няма да сме социална държава. На кого му е притрябвала социална държава, като всички сме богати? На кого му пука, че се вдигат данъците, след като заплатите ги изпреварват като Порше – Трабантче? А пенсионерите? Те стават все повече, минаха два милиона, гонят три... Пенсиите им са толкова големи, че им се живее вечно. Кога са виждали такова изобилие – при бай Тошо ли или при Виденов? Всичко си имаме! Имаме си шест платна до Бургас, имаме си МиГ-ове, имаме си богати общини, имаме си пълна хазна, имаме си нови трамваи и тролеи... Само болниците са ни празни, щото кой ще ти се разболява при такъв напредък?

Но най-важното е, че живеем в сигурност и стабилитет. Сигурни са ни границите, сигурни са ни банките, сигурни са ни и летищата, и магистралите, и язовирите... И най-важното – домовете ни са сигурни, защото полицията хваща крадците, а съдебната система ги осъжда. А терористите като дойдат тук забравят за своя джихад и започват да свиват дюнери.

Скъпи съотечественици,

Пожелавам ви това охолство да продължи и през новата 2016 година! Пожелавам ви да станете още по-богати, за да си плащате с усмивка местните данъци и билетите за метрото, които ще станат като във Виена – щото какво ѝ е на София различното от Виена? Само дето нямаме Моцарт, ама на кой му пука за Моцарт, та ние всяка година си правим концерт на Цеца. Като живееш на жълтите павета и Арена Армеец съм ти я построил на има-няма 2 часа път през задръстването (нищо че е черен петък), не може да не плащаш и по-големи данъци. Нали така? И не е само Арена Армеец – кеф ти на петохуйника пред НДК, кеф ти на бидето на Витошка, кеф ти – на паметника със светещите очи. Всички забележителности са ти наблизо, а не като в Лондон – да трябва да обикаляш цяла седмица, за да ги видиш.

Уважаеми българи,

Аз днес вдигам пълна чаша за нашето благоденствие, което ще продължи дотогава, докато всички излизате да гласувате за мен. Пожелавам ви бъдещето да ви донесе поне толкова щастие, колкото ви носи и настоящето! Честита Нова година! Наздраве!“

Прочетете още:
 

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит