неделя, 17 април 2016 г.

Babylon Schnaps


Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят – тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им, в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се виждаше от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на децата на съседите, лаят на кучетата от улицата, смеха на младите момичета и момчетата, подсвиркващи след тях. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на металната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, обгърнала го като безкраен океан. После заспиваше – там, на пейката и хъркането му стряскаше съня на птиците от боровата горичка зад къщата. Чакаше.
Когато се родиха, плака. Отиде в църквата, където не беше стъпвал от кръщенето на Анелия, запали свещичка, върна се у дома и започна да чака. Чакаше ги сред уханието от цъфналите дръвчета в пролетните утрини, чакаше ги през знойните и задъхващи слънчеви летни следобеди, чакаше ги под тропота на бурните дъждове през есенните вечери, чакаше ги и в безкрайните, сковани от лед и сняг зимни нощи. Сега отново беше лято. 18 лета бяха изминали откак беше запалил последната си свещичка в църквата – в деня на тяхното раждане.
Имаше един албум. Когато Анелия му изпращаше снимките в пликове по пощата, той ги редеше в албума. Още не го беше напълнил. Беше го разглеждал хиляди пъти и помнеше снимките наизуст. От първата – Маркус и Михаел на изписването от болницата, баща им ги държеше на ръце, а Анелия стоеше до него с голям букет червени рози, до последната – Маркус и Михаел с дипломите за завършването на гимназията, стърчащи високо над майка си и баща си. Така, както си ги беше представял още преди да се родят, сега той измисляше бъдещите снимки, които ще получи, разтваряйки страниците, взирайки се в празните бели места за снимки – Маркус и Михаел в университета, Маркус и Михаел с дипломите, Маркус на сватбата му, Михаел на неговата, а после – с правнуците... Не знаеше дали му е писано да дочака снимки от правнуци, но още сега виждаше личицата на бебетата, в отблясъците на последните две найлонови джобчета за снимки. Не знаеше и дали му е писано да види Маркус и Михаел, единствените му внуци, тук, вкъщи, от плът и кръв, да ги прегърне и да им каже всичко, което беше пазил в себе си през всички тези години. Не знаеше, но чакаше.
През последните няколко години отчаянието бавно се промъкваше в него и затуляше надеждата както буреносен облак обгръща яркото слънце.
И все пак... ги чакаше.
Летните дни минаваха по един и същи начин и дядо Валери трудно успяваше да ги различи един от друг. Сутрин ставаше и си хапваше попарата, приготвена предишната вечер, после отиваше да купи вестника, сядаше в кафенето на Дюстабанлиев, поръчваше си кафе и прочиташе целия вестник от първата до последната страница. Спортните новини – накрая, защото му бяха най-интересни. После отиваше до пазара, купуваше си пресни зеленчуци, прибираше се вкъщи и обядваше на старата маса, покрита с избеляла мушама. Следобед лягаше да поспи, а като се събудеше идваше ред на това да си сготви ядене – за вечеря и обяд на следващия ден. Вечер пиеше ракия на пейката на терасата, гледаше минаващите по магистралата коли и си мечтаеше как някой ден оттам ще пристигне една немска кола и от нея ще излязат те, двамата, за да се запознаят със своя български дядо. Усмихнати. Изправени като пушки. Цъфтящи от здраве. Ще дойдат и той ще ги прегърне.
Сам знаеше, че е изживял целия си живот по правилата. Когато трябваше да учи, беше учил. Завършил бе МЕИ с отличие. После работеше като заместник-директор в завода. Имаше красива жена и я обичаше. А Анелия, когато се роди тя, нямаше по-щастлив човек от него. Когато заводът беше приватизиран и малко след това затворен, Анелия беше станала студентка. Правилата се бяха променили и дядо Валери не беше успял да се адаптира към новите. В резултат на това за него вече нямаше работа и пари, той стана злобен и мълчалив и започна да изпива по едно шише ракия на вечер и да пуши по две кутии цигари на ден. Жена му видя, че няма надежда да го промени и един ден си събра багажа и замина в родния си град, на триста километра от семейната им къща. Анелия завърши с отличен и веднага се качи на самолета за Германия. Там тя срещна своя Андреас, скоро след това бяха дошли близнаците и тя така и не се беше прибирала в родната си къща – откакто бе я напуснала и бе отпътувала с полета за Франкфурт.
За разлика от бившата си жена, дядо Валери така и не се съгласи да отиде на гости на младото семейство. Бабата гледаше децата всяко лято в Германия, но дядо Валери отговаряше винаги едно и също на поканите – „за мен е вече късно да пътешествам, вие елате“. И чакаше.

Това чакане продължи до края на горещия юли, месец след седемдесет и третия рожден ден на дядото. Шест часа вечерта. В този момент Маркус и Михаел, почти двуметрови близнаци, бебетата от албума, единствените му внуци, натиснаха звънеца пред дворната врата. Бяха сами. Майка им не беше с тях.
Щом чу звънеца, дядо Валери беше сигурен, че са те и изобщо не се изненада, когато ги видя да стърчат над розовия храст до дворната врата. Точно такива си ги бе представял. Усмихнати. Изправени като пушки. Цъфтящи от здраве. Той обу чехли и почти изтича на двора – сякаш се страхуваше гостите да не избягат, ако не им отвори веднага.
Издърпа резето и отвори вратата.
– Влизайте, влизайте... - рече старецът и преглътна сълзите си. Не посмя да ги прегърне, а само се отмести, за да могат двете високи момчета да минат покрай него.
– Влизайте. Откога ви чакам... Майка ви няма ли я? Нищо, сигурно по-късно ще дойде, тя все закъсняваше още откакто беше малка.
Дядо Валери се опитваше да говори без да ползва никакви диалектни думи, както правеше с всички непознати – за да не се изложи. Но старецът беше с всичкия си и напълно осъзнаваше, че двамата близнаци не разбират нито думичка български, независимо дали им говори на диалект или не. Усмихна им се и се засмя с глас, когато двамата гиганти се настаниха на стария диван, а краката им стърчаха високо над холната масичка.
– А така, седнете, починете. Аз ей сега се връщам.
Отиде в кухнята, наряза салам и кашкавал в една чинийка, изпробва на вкус шопската салата, която бе приготвил за себе си и извади шишето с домашната ракия. Занесе на масата четири чашки, защото беше сигурен, че Анелия ще дойде след малко.
– Danke! – казаха едновременно близнаците, когато чашките им бяха напълнени догоре.
– Хайде, добре сте ми дошли, чеденца! – засмя се старецът и повдигна чашата си.
– Prost! – отвърнаха чеденцата, отново хорово и се чукнаха с дядо си. Не им беше нужен преводач, за да разберат какво се случва, но прозрачната течност, която нахлу в тях, изгаряйки всичко по пътя си, ги накара първо да опулят очи, после да кашлят, а накрая да бършат сълзите си.
– Люта е, а? – отбеляза дядо Валери и отиде за вода.
"Какво е това нещо? Не чувствам езика си, нито гърлото си..." – каза Маркус на света като цяло.
"Нещо ме гори отвътре" – оплака се стомахът на Михаел, докато собственикът му със страх погледна към стареца, който носеше още две водни чаши, пълни догоре.
– Водичка е това, душици! – опита се да ги успокои старецът, усетил уплахата им.
Вòда! Вòда! - изкрещя той, все едно така щяха да го разберат.
Water? – отвърна Маркус.
Trinkwasser? – попита Михаел.
Накрая решиха да рискуват и след първия допир на рилската вода до устните им на лицата на близнаците се изписа блажено облекчение.
– Апнете си салатка, мезенце! – покани ги дядо Валери, който от притеснение забрави книжовния език.
Близнаците със задоволство опитаха мезетата и шопската салата и закимаха одобрително.
– Че ви ареше, как нема а ви ареше, тия домати са от петричко, а луко е от мойта градинка. Саламо е „Стара планина“, осем и педесе чини!
Lecker! - каза Михаел.
Дядото го погледна с лека обида и отсече:
– Лекар ли? Изтребал ти е лекар, рожбе! Ай, наздраичката!

Половин час по-късно дядо Валери си наля трета чашка, а близнаците току що бяха изпили първите и със светнали дезориентирани погледи, с помощта на неумели жестове се опитваха да попречат на дядо си да им напълни отново чашите. Това умили стареца и той отиде и ги целуна по главите. После се върна, седна на мястото си срещу тях и... в този момент всичко у него избухна. Двайсетте години. Минаващите коли. Снимките в албума. Самотните вечери на пейката. Залези и изгреви. Пролетни цъфнали дръвчета, знойни летни следобеди, бурни есенни дъждове, безкрайни зимни нощи... Риданията го превиха на две. Старческите сълзи капеха по масата.
Маркус и Михаел стояха и го гледаха невярващо. Не смееха да си кажат нищо. Искаше им се да знаят само една единствена думичка на неговия език. Но не знаеха и затова продължиха да го гледат, докато риданията му не се успокоиха. Тогава те се спогледаха и уверено повдигнаха чашките си, казвайки:
– Prost!
– Наздраве! – отвърна дядото изпи своята наведнъж.
– Наздраве! – съгласиха се близнаците.
Това беше първата българска дума, която научиха.

Анелия Хофман влезе в бащината си къща, натоварена с три торби, пълни с храна и подаръци. Нетърпеливо се заизкачва по стълбите, за да види колко изненадан и щастлив е баща ѝ от неочакваната среща със своите внуци. Сигурно са прекарали почти час заедно, мислеше си тя, макар че всъщност пазаруването в най-големия магазин на родното ѝ градче беше отнело два часа и половина. Как ли са се разбрали, питаше се тя, какво ли са правили. Сигурно им е пуснал телевизора и е започнал да им говори за последните мачове на „Левски“... Или ги е завел да видят лозниците в задния двор... Може и да им е показал таванската стаичка, в която тя се готвеше за кандидат-студентските изпити...
 
Когато отвори вратата на хола, Анелия Хофман видя шокираща гледка.
Баща ѝ.
И синовете ѝ.
Легнали върху стария диван.
Прегърнати.
Спейки блажен пиянски сън.
Старецът хъркаше басово, а гигантските внуци му пригласяха с дрезгави баритони.
На масата имаше две празни чинии. И една празна бутилка. И още една бутилка. Наполовина празна.
Или наполовина пълна?
Анелия Хофман остави торбите на пода и отиде до кухнята, за да си вземе чашка.



Прочети още:
Четенето убива! 
Коледна история за момиче и пистолет 
Binoculars