Пропускане към основното съдържание

Ние помним



Ние помним.
Дошли сме някога от изтока, предвождани от храбри конници, за да открием нашата земя. Нарекли сме тази земя родна, въпреки че сме дошли отдалеч, защото тя ни е пленила с красотата на лицето си и с благата, излизащи от недрата ѝ. Обикнали сме я като родна майка тогава, когато тя е била млада и чисти морски вълни са миели бреговете ѝ. Сега тя е стара. Но горда ли е със синовете си?
Били сме велики воини, владели сме земи до три морета. Спирали сме зверски нашественици. Били сме страшилища за всички племена на изток и на запад, на север и на юг. Страшни и непобедими царе са падали на колене, за да просят милост от нас, кръвожадни войни са прекланяли глави пред нашите мечове. Били сме сноп. Били сме юмрук. Сега сме семена във вятъра.

Били сме и жестоко мачкани, безкрайно потискани, убивани по каприз. Векове наред са ни взимали най-силните момчета, за да ги научат да се бият срещу нас самите. Векове наред са ни отнемали най-красивите момичета, за да облагородят враговете ни кръвта си. Майките ни са плакали горчиво, разделяйки се с децата си. Главите са ни рязали, за да се откажем от вярата си. Но сме оцелели. Сега помним. Трябва да помним.
Кой ли не се е опитвал да ни сломи? Византийци, рицари и турци, европейци, руснаци и американци, папи, царе и императори. Бѝли сме се и под чужди знамена, храбро сме бранили далечни недостойни каузи. Непознати аристократи сме слагали на трона, за да ни предвождат. Грабили са ни чужди. Грабили са ни свои. Сега ни грабят заедно – и чуждите, и своите.
Кървави въстания сме вдигали срещу потисниците си. Мъстили сме за родната кръв с чужда кръв, за нашето безчестие с тяхното безчестие. Немили недраги сме обикаляли съседните земи, за да се съберем, да станем пак юмрук, сноп от пръчки, който врагът да не може да пречупи. В горите като мишки сме се крили, за да излезем от тях като вълци и да разкъсаме плътта на враговете си. Умирали сме млади, но горди, дали пример на синовете си, които след нас да вземат пушките ни. Сега умираме стари, смачкани от бедност и малодушие, и скърбящи за синовете си, които скитат по далечни земи.
Били сме горди и единни, страшни и велики, пазили сме родната земя като най-милото си и кръвожадно сме убивали враговете ѝ. За да ни има нас. За да я има нея. Сега се множим по земята, кръвта ни се размива край бреговете на чужди континенти, децата ни забравят своя роден език. Жените ни обикват чужди мъже, а мъжете ни ласкаят чужди жени. Но кръвта ни е силна и тя няма да се размие напълно. Макар че не сме вече сноп от пръчки, ние и поотделно няма да се пречупим докрай. Ще ни има. И родната земя някой ден ще ни посрещне отново. Дали?
Оцелели след бурите на миналите векове, разпилени от ветровете на сегашния век, ние ще останем. Защото трябва да има кой да помни - кои сме, какви сме и защо сме. Има. Да, има.
Ние помним.

Но...
дали това помнене е достатъчно? Ах, тези велики войни, царе и поборници, ако можеха да ни видят сега – какви сме станали? Как сами се мразим и избиваме, каква злоба драска с мръсни нокти по лицата ни, каква завист трови дробовете и сърцата ни... Какво ли щяха да ни кажат тези наши велики деди? Дали щяха да им харесат децата им?
Да, ние трябва да помним.
Но освен това, трябва и да бъдем...

Прочетете още:
 

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит