вторник, 28 април 2015 г.

Ние помним



Ние помним.
Дошли сме някога от изтока, предвождани от храбри конници, за да открием нашата земя. Нарекли сме тази земя родна, въпреки че сме дошли отдалеч, защото тя ни е пленила с красотата на лицето си и с благата, излизащи от недрата ѝ. Обикнали сме я като родна майка тогава, когато тя е била млада и чисти морски вълни са миели бреговете ѝ. Сега тя е стара. Но горда ли е със синовете си?
Били сме велики воини, владели сме земи до три морета. Спирали сме зверски нашественици. Били сме страшилища за всички племена на изток и на запад, на север и на юг. Страшни и непобедими царе са падали на колене, за да просят милост от нас, кръвожадни войни са прекланяли глави пред нашите мечове. Били сме сноп. Били сме юмрук. Сега сме семена във вятъра.

Били сме и жестоко мачкани, безкрайно потискани, убивани по каприз. Векове наред са ни взимали най-силните момчета, за да ги научат да се бият срещу нас самите. Векове наред са ни отнемали най-красивите момичета, за да облагородят враговете ни кръвта си. Майките ни са плакали горчиво, разделяйки се с децата си. Главите са ни рязали, за да се откажем от вярата си. Но сме оцелели. Сега помним. Трябва да помним.
Кой ли не се е опитвал да ни сломи? Византийци, рицари и турци, европейци, руснаци и американци, папи, царе и императори. Бѝли сме се и под чужди знамена, храбро сме бранили далечни недостойни каузи. Непознати аристократи сме слагали на трона, за да ни предвождат. Грабили са ни чужди. Грабили са ни свои. Сега ни грабят заедно – и чуждите, и своите.
Кървави въстания сме вдигали срещу потисниците си. Мъстили сме за родната кръв с чужда кръв, за нашето безчестие с тяхното безчестие. Немили недраги сме обикаляли съседните земи, за да се съберем, да станем пак юмрук, сноп от пръчки, който врагът да не може да пречупи. В горите като мишки сме се крили, за да излезем от тях като вълци и да разкъсаме плътта на враговете си. Умирали сме млади, но горди, дали пример на синовете си, които след нас да вземат пушките ни. Сега умираме стари, смачкани от бедност и малодушие, и скърбящи за синовете си, които скитат по далечни земи.
Били сме горди и единни, страшни и велики, пазили сме родната земя като най-милото си и кръвожадно сме убивали враговете ѝ. За да ни има нас. За да я има нея. Сега се множим по земята, кръвта ни се размива край бреговете на чужди континенти, децата ни забравят своя роден език. Жените ни обикват чужди мъже, а мъжете ни ласкаят чужди жени. Но кръвта ни е силна и тя няма да се размие напълно. Макар че не сме вече сноп от пръчки, ние и поотделно няма да се пречупим докрай. Ще ни има. И родната земя някой ден ще ни посрещне отново. Дали?
Оцелели след бурите на миналите векове, разпилени от ветровете на сегашния век, ние ще останем. Защото трябва да има кой да помни - кои сме, какви сме и защо сме. Има. Да, има.
Ние помним.

Но...
дали това помнене е достатъчно? Ах, тези велики войни, царе и поборници, ако можеха да ни видят сега – какви сме станали? Как сами се мразим и избиваме, каква злоба драска с мръсни нокти по лицата ни, каква завист трови дробовете и сърцата ни... Какво ли щяха да ни кажат тези наши велики деди? Дали щяха да им харесат децата им?
Да, ние трябва да помним.
Но освен това, трябва и да бъдем...

Прочети още: