четвъртък, 17 март 2016 г.

Художникът




Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка без осветление, опитвайки се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми, изпълвайки ги с живителна сила. В края на уличката имаше една единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.
Всъщност "кръчма" е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с някакъв див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от работа.
Отминавайки забързано вратата на кръчмата почти се сблъсках с трима пияници, които напускаха официалната си централа в изключително възторжено настроение. Единият се смееше, без да спира, вторият се държеше за него и по лицето му личеше, че несъмнено изчислява вероятността да сме сами в космоса, а третият крещеше с глас, плод на дългогодишни грижи – съчетание от твърд алкохол, евтини цигари и викове по селски стадиони. "Художник, а? Ха-ха-ха... Боре, и аз съм станал труден за рисуване, ама не се правя на художник, нали?" Тримата свърнаха зад ъгъла и дълго време след това се чуваха отдалечаващи се крясъци и смях.
Прибрах се вкъщи и още преди да се съблека посегнах към хладилника с чудесната идея да изпия една студена бира на терасата, докато се наслаждавам на топлата вечер. Но се оказа, че съм жертва на коварството на природата в топлите понеделнишки вечери... Непосилно е за мен с думи да опиша усещането след дълъг работен ден да отвориш хладилника и да се окаже, че в него не е останала нито една бира. Изпитах гняв към начина, по който функционира вселената, ядосано седнах на дивана и установих, че желанието да изпия поне една бира не се поддава на волеви контрол. Ядосано излязох и поех вместо към по-далечния супермаркет, към едно много по-близко място – кръчмата на ъгъла.
След влизането имах чувството, че никога няма да свикна с миризмата, но няколко минути по-късно, отпивайки от шишето с ледена бира, с изненада установих, че вече не я усещам. Дори музиката, която гърмеше от някакъв античен касетофон зад бара успях да игнорирам неочаквано бързо. Единствено малко ми пареше на очите от цигарения дим, докато се опитвах да разгледам мрачното място, в което никога не бях влизал. Представляваше помещение не по-голямо от хола в квартирата ми, но с по-нисък таван, в което бяха разположени четири пластмасови маси, в дъното имаше нещо като бар плот, дълъг не повече от 70 сантиметра, а на стената до мен с изненада видях аквариум с рибки. По-точно – с една единствена рибка, която се провираше сред лабиринт от водорасли поразително приличащи на марули. След време видях, че целият този дим, който се стелеше наоколо, идва от противоположният ъгъл на кръчмата, където на една от масите седеше единственият останал посетител. Още докато се опитвах да различа силуета му, видях че той излезе от своята димна завеса, с цигара в устата и водна чаша, пълна със съмнителна прозрачна течност в ръката и преди да се опомня се намести на моята маса. Беше нисичък старец с високо чело и прошарени коси, две дълбоки бръчки прорязваха слабите му бузи, върху лицето му беше набола поне едноседмична побеляваща брада. Усмихна се, каза ми "добър вечер, младеж" и изведнъж започна да говори без да спира, без да чака отговор от мен, само се взираше с присвити очи в чашата си и говореше:
"Аз съм художник. Може и да не ти приличам на такъв, но съм художник. Преди малко трима пияници ми се подиграваха, какъв художник си, казват, та ти не си нарисувал нито една картина. Не споря. Особено с пияници. Но това, че нямам нито една картина, си е напълно вярно. Нямам. Но подготвям картината си, обмислям я, рисувам я със сърцето си. Когато я завърша в сърцето, остава най-лесното - да си купя платно, четка и бои. Ама ти и четка и бои ли нямаш, художниче, викат пияниците и се смеят. Но аз си знам колко време я подготвям моята картина. Почти е готова вече. Ще трябва да намеря огромно платно, поне десет метра, за да я нарисувам. После ще ги видя какво ще кажат пияниците. Искаш ли да ти разкажа какво ще има на картината ми? Слушай. Това няма да е някаква си обикновена картина, на нея ще има... всичко. 65 години. Целият ми живот. Наздраве. Слушай сега. Там ще са ръцете на майка ми и раменете на баща ми. Онези слаби и набраздени от работа ръце, с които тя ме е прегръщала още като бебе, с които после ми мажеше филията с лютеница и ме пращаше да играя по цял ден навън, с които ми махаше, когато заминавах да уча. И силните рамене на баща ми, върху които някога съм заспивал, на които той ме качваше и ходехме на разходки в планината, които отпускаше всяка вечер след тежката работа върху леглото и мигом сънят го надвиваше. При тях ще нарисувам и малките крачета на сестра ми – колко много обичах да гъделичкам, когато тя се роди; лявото, което счупи, като падна от една люлка, на която я бях засилил, и дясното, с което настъпи мъжа си на венчавката. Слушаш ли? Някъде зад тях, далече, ще се вижда и извитият гръб на баба ми, върху който се катерех, когато беше жива и дългата бяла брада на дядо ми, която обичах да подръпвам, докато той спеше и така да го будя. Ще намеря и място за косите на моето първо момиче – тези гарваново-черни коси, които галех вечер, докато тя лежеше в скута ми на пейката. Но в средата на картината ще са усмивката на жена ми и очите на дъщеря ми. Не коя да е усмивка, а най-първата, която никога няма да забравя, с която тя ме плени и която угасна, като заминах да работя в чужбина. А очичките на дъщеря ми, това е най-милото ми – две щастливи животинчета или две разплакани искрящи бисерчета. Заради тях само си заслужава човек да се научи да рисува и последните си пари да даде за четка и платно. Нали така? И друго ще нарисувам – прегръдките на приятелите, ще намеря място и за тях на картината. Ех, че картина ще стане... Наздраве. Харесва ли ти картината, а? Какво ще кажеш?"
Казах му, че ми харесва. Той отиде при кръчмаря и след малко се върна с още една пълна догоре чаша. Отпи няколко глътки и пак заговори:
"Пия всеки ден в различна кръчма и обмислям картината си. Ще я нарисувам в сърцето си първо, а после и наистина, защото само това ми остава. Цял живот бързах – първо да играя с децата, после да завърша училище, после да работя, да се женя, детето да порасне, пари да изкарам. Но колкото и да бързаш, животът те изпреварва. Майка ми и баща ми умряха преди години, първото ми момиче не го и знам изобщо къде е, приятелите се разпиляха... Сестра ми сега е в Америка, от 20 години не сме се виждали. Жена ми почина преди шест месеца, а дъщеричката – тя е в Германия. И тя не се е прибирала от 10 години да ме види, само за погребението на майка си дойде и си замина след две седмици. Там някъде, в Германия, имам и едно внуче, на снимка съм го виждал, трябва да е вече тръгнало на училище. След толкова бързане, дотук стигнах, сам започнах и сам свършвам всичко. Но едно нещо ми дава сили на тези години – картината. И ще я нарисувам. Да, ще я нарисувам."
Той изпи чашата си докрай и стана от масата. Махна ми за сбогом и излезе от кръчмата. Аз си допих бавно бирата, платих я и се запътих към квартирата. Прибрах се, легнах да спя и като затворих очи, в съзнанието ми изникна картината, за която ми разказваше художника. Беше красива, но безкрайно тъжна. После съм заспал.

На сутринта, като се събудих, си спомних какъв особен сън ме беше споходил. Седях сам в една стаичка и пред мен – четка, бои и бяло платно. Приготвих се и излязох за работа. Но не бързах като друг ден. Заслушвах се и в песента на птиците, заглеждах се в очите на хората, наслаждавах се на вятъра, на слънцето. Исках да усетя цялата прелест на света, за да я нарисувам. Защото и аз съм художник. Но няма да оставя животът ми да мине в бързане и накрая да рисувам само по спомени. Всеки ден ще нанасям по някой малък детайл върху бялото платно, за да създам моята картина. Искам да е най-необикновената. Най-оригиналната. Най-красивата.