сряда, 19 октомври 2016 г.

Колекционер на слава


Вчерашният мокър сняг отдавна беше потънал в разкаляната градина, а източният полъх на декемврийското утро все още не си и помисляше да покрие със синя завеса ярките звезди над високопланинското село, когато баба Виолета отметна дебелия юрган и се изправи пъргаво. Огънят в печката на дневната беше загаснал и тя бързо се облече и отиде в гаража, за да донесе въглища, няколко шишарки и лист стар вестник за разпалване. Минута по-късно коминчето на бялата двуетажна къща изпусна първите кълба сивкав дим в хладната нощ. Прозорците на съседните къщи все още чернееха и само лаят на кучето на дядо Огнян нарушаваше изящната тишина. Баба Виолета среши сивите си коси, провери дали телефонът работи и след това напълни кофа с вода и насапуниса с гъба прозорците на дневната. Предишните два дни температурите бяха минусови и не ги беше мила, но сега утрото беше меко и тя със задоволство ги поливаше с вода и после ги подсушаваше с вестници. След прозорците дойде ред на пътеките, изтупани на задната тераса, на пода, който беше измит с парцал, на прахта по лавиците и старата библиотека. Беше измила също и банята, след което вече точеше корите за баницата, когато чу от спалнята тежките бавни стъпки на дядо Тодор, който се беше запътил към тоалетната. Посрещна го както винаги – с две чаши силно турско кафе и пакет бисквити. Закусваха мълчаливо, докато първите слънчеви лъчи се показваха над източните склонове на планината и огряваха лавицата със снимките. Минута по-късно, ръцете на старците застинаха от телефонния звън. Спогледаха се и баба Виолета се затича към телефона, а дядо Тодор се изправи и в широко отворените му сини очи заблестяха сълзи. Той отдавна не чуваше добре, но по очите на жена си разбра, че това не е обаждането, което чакаха от 14 години. Седна отново на масата и когато тя се върна при него, не си направи труда дори да я погледне, защото чудесно знаеше какво говори. В такива моменти беше доволен, че не я чува. А баба Виолета, след като изпи последната глътка от горещото кафе, знаейки че съпругът ѝ не я чува, взирайки се в една снимка на огряната от слънчеви лъчи лавица, започна:
Божа работа е това. Може и днес да се върне. Или пък утре. За всеки случай ще ида да напазарувам при Ранко, че утре е неделя и няма да работи. Брашното и маята свършват. Ще купя и пресни яйца. Сирене и олио си имаме достатъчно. И мляко ще взема да подквася. Щото ако дойде и нямаме баница, какво ще правим? А ти утре може да идеш за риба, ако хванеш нещо ще го приберем в хладилника за всеки случай. Днес за обед ще си направим чорбичка от картофки, моркови, зеле и лук, може и сушени чушки да сложа. Пък за вечеря, ако не се прибере, ще ядем от баницата. Снощи пак се помолих на иконата на Богородица, като изляза след обед на пейката в градината, да го видя как се задава напето откъм моста. Моя Даниел. Жив и здрав. С къдравата косичка, дето не можех да я разреша като беше малък. С оная широка крачка да трополи по пътя – също като баща си. С черните вежди, изправени като стрехи напред. И пак такъв нахилен – всичките зъби да му се виждат. Божа работа... Може пък Богородица да ме е чула тоя път и да ми го прати пак вкъщи.“ 
Дядо Тодор, наметнал старото си палто и шапката, беше излязъл на терасата да си запали лулата, докато баба Виолета, миейки чашите от кафето, бършейки масата и столовете, търкайки шкафовете в кухнята, продължаваше да говори:
Пък като излезе сметката за телефона другата седмица, ще го платим и пак ще му се обадя. И няма да му викам: „маме, къде си, жив ли си, кога ще си дойдеш“, нито ще го питам друго нещо, нито ще му се оплаквам, няма... Още преди да тресне телефона ще му кажа думичките, които съм решила. Само да ги измисля хубаво. Тъй ми казва майчиното сърце, а то не лъже никога. От мен зависи всичко. Ако ги измисля хубаво думичките, не може да не си дойде. И оня на терасата ще го видя как ще вземе и да чува и да говори тогава, като го види пак вкъщи.“ 
Когато вече цялата къща светеше от чистота, а баницата беше покрита с бяла кърпа, баба Виолета сложи очилата, седна на масата с лист и химикал и започна бавничко да пише:
„Помниш ли...
Уханието на цъфналите дръвчета... на двора...
Шумът от дъждовните капки по капандурата на тавана...
И песента дето ти пеех... като не можеше да заспиш... или като беше болен...
Ракетата, дето ти я донесе тате от Чехия...
Как се загуби първия ден, като тръгна на училище...
Как плака като ти дадох 20 стотинки за царевични пръчки от магазина, а си беше взел бонбони и продавача те върна, щото са по-скъпи...
Цветът на розите от храста до оградата...“ 
Като изписа листа, старицата отиде да сготви чорбата. След мълчаливия обяд дядо Тодор си легна, а тя се облече и излезе до магазина на Ранко. Напазарува и, помъкнала двете чанти, се отби до приятелката си баба Митра. Пиха кафе, после обърнаха чашите върху чинийките и след това баба Митра взе да разглежда утайката:
„Пак виждам телефонната слушалка. Но ми се чини и друго – че ще имаш гост“ - каза тя.
Ха! Ами че той ще си е вкъщи бе, Митро, какъв гост!“ - отвърна баба Виолета - „Тая зима ще си дойде или най-късно пролетта, знам аз“. 
„Витка ми разправя, че вече цяла поетеса си станала“ - засмя се домакинята.
Ако трябва и белетристка ще стана, но ще си го доведа моя Даниел вкъщи, тъй да ѝ речеш ти на Витка, клюкарката с клюкарка!“ - отсече баба Виолета и стана да си ходи. Това със спомените веднъж ѝ се беше присънило. Сънува как Даниел се е прибрал у дома и си говорят за времето, когато беше малък. В съня Даниел се смееше и повтаряше: „спомням си, мамо, спомням си“. 
Като се прибра с двете чанти, дядо Тодор пак пушеше на терасата. На вечеря изядоха баницата. Дядото пийна една ракия и отиде да спи, а баба Виолета изми чиниите, поседя малко върху листа, но не успя да измисли нищо ново и си легна да спи.
Такива бяха всички дни на старците, освен неделите. В някои от тях дядото отиваше да лови риба, а когато донесеше някоя, тя престояваше около месец в камерата на хладилника, преди да я изпържат. Пазеха я за Даниел. Вечерите хапваха от студената баница, която всяка сутрин баба Виолета месеше. И тя беше за Даниел. Но Даниел не се прибираше. Не го бяха виждали, откакто замина – преди 14 години. 
Първо се обаждаше всяка седмица. Като мина първата година, им звънеше веднъж или два пъти месечно. След петата година изведнъж спря да се обажда. Баба Виолета заделяше пари и му звънеше всеки месец, обаче на него нещо му се беше случило и изобщо не говореше с нея. Само отсичаше нещо на чужд език и затваряше телефона. Но баба Виолета така и не се отказваше да се свърже с него. Чакаше го всеки ден, молеше се на Богородица, тичаше към телефона всеки път, щом някой звъннеше. Не спираше да се опитва да го накара да ѝ отговори по всякакви начини. И въпреки, че резултат нямаше, бабата не губеше надежда. „Жив е“ - казваше си тя, когато познаеше гласът му, който ѝ казваше все едно и също. Тя си записа това, което чуваше от слушалката по следния начин: „адойнън дъстан уачор сеин“. Никой от селото не можа да ѝ го преведе, а баба Митра предположи: „сигурно е нещо за доене и сеене“. 

***

Съдбата на Даниел се промени един ден, когато в часа му по физическо дойде нисък и набит мъж, облечен със зелено-бял анцуг. По време на упражненията той извика при себе си физкултурника и му посочи момчето, набиращо се на успоредката. Седмица по-късно петокласникът Даниел влезе за първи път в залата по бокс. Треньорът, който се казваше Станислав Манчев, се зае с подготовката на обещаващото дете, което по-късно се превърна в балкански шампион за юноши. На 20 години Даниел спечели бронзов медал на световното първенство, а година след това стана втори на европейското. Спечелил беше олимпийска квота, но така и не отиде на олимпиадата, заради едно улично сбиване в София, в което, защитавайки се от трима крадци, падна на лявата длан и счупи лъчевата си кост. Това сложи край на кариерата му в аматьорския бокс и на 22 години той дебютира на професионалния ринг. След шест поредни победи с нокаут, Даниел достигна до мача на живота си. На бляскава гала вечер в Рощок мачът между него и един злощастен французин с прякор „Светкавицата“ беше подгряващ на среща за световната титла в супертежка категория и любителите на бокса в цял свят видяха най-бързия нокаут в историята. По-малко от секунда след началния сигнал, в своя уникален стил, „Светкавицата“ достигна до Даниел и посрещна по непоправим начин с брадата си лявото му кроше. 
Освен че му донесе световна слава, най-бързият нокаут в историята сложи край и на боксовата кариера на Даниел, защото контузията в лявата ръка се възобнови и лекарите му наложиха забрана да се боксира в бъдеще. Когато се случи това, той току що беше навършил 25 години. Изпадна в депресия, раздели се с приятелката си и се прибра в селската къща на родителите си, където всяка вечер се затваряше в таванската стая и се напиваше до безпаметност. Една вечер майка му реши, че ако му покаже колекцията с вестникарски изрезки, които беше събирала от всички вестници, които бяха писали за мачовете му, това ще помогне на сина ѝ да забрави тежкия момент и да продължи да живее. Прекараха почти цяла нощ, ровейки се из двете огромни папки и четяха статиите на глас. На другия ден Даниел събра багажа си, сред който и двете папки и се сбогува с родителите си без много обяснения. 
След седмица им се обади от Букурещ. Каза, че е издирил всички публикации в румънските вестници за мачовете си и особено за най-бързия нокаут в историята. Последваха обаждания от Белград, Загреб, Марибор, Грац, Братислава, Будапеща, Прага, Варшава, Мюнхен, Милано, Женева, Марсилия, Барселона, Лисабон, Лондон, Амстердам, Копенхаген, Гьотеборг, Осло, Хелзинки, Талин, Санкт Петербург, Делхи, Сидни, Кейптаун, Далас, Мексико сити, Хавана, Богота, Кито, Лима, Сао Пауло, Монтевидео, Буенос Айрес, Сантяго, Монреал и Ню Йорк. Във всеки от въпросните градове Даниел правеше едно и също нещо. Настаняваше се в хотел, намираше най-голямата библиотека и по цял ден разглеждаше всички спортни вестници издадени, докато той се боксираше. После копираше всички публикации за мачовете си и ги подреждаше грижливо в папки. 
Пътешествията му, финансирани от солидните пари, които беше спечелил като боксьор, както и парите от нелегалните залагания, приключиха след пет години. В Чикаго. Тогава спряха и обажданията, с които разказваше на родителите си за изумителните находки, попълващи колекцията му. Там Даниел се запозна с руса българка на име Валя, бивша боксьорка и настояща фризьорка, която знаеше всички подробности за мачовете му. Нанесе се да живее при нея, сключиха брак и той започна да работи като чистач във фризьорския салон.


***

Баба Виолета и дядо Тодор посрещнаха още една мълчалива Коледа и проспаха поредната новогодишна нощ без вести от сина си. Още на пети януари, когато вече беше сигурна, че обаждането ѝ ще се прехвърли на следващата сметка за телефон, баба Виолета стана по-рано от обикновено. Не запали печката и не се захвана с чистене, нито с готвене. Сложи очилата, седна на масата и прерови записките от последните три седмици. Бяха общо четири листа, но реши, че няма да има време за всичките и си преписа на чисто най-важните. Прочете ги няколко пъти на глас. После сложи кафето в джезвето и зачака да стане осем, защото не е възпитано да се звъни толкова рано. Всеки месец се обаждаше точно в осем, защото искаше да е тайно от дядото, който ставаше след осем и половина.
Навън денят вече си пробиваше път сред бялата и плътна като памук мъгла, която се стелеше над потъналото в снежни преспи село, когато, точно в осем, баба Виолета с трепереща ръка вдигна дръжката на телефона, а с другата набра всички онези цифри. Бяха много, но тя ги помнеше, можеше да ги набере, без да гледа. Когато спря да набира, хвана листа и се приготви да чете бързо. След няколко сигнала "свободно" мъжкият глас се чу от слушалката и баба Виолета се разтрепери цялата. Знаеше, че е той. 
"Даниелчо, чеденце, помниш ли цвета на розите от храста до оградата, помниш ли как татко ти припадна, като едно дете те удари с люлката и ти потече кръв от челото, помниш ли приказката за тримата братя и златната ябълка, любимата ти, помниш ли шума от дъждовните капки по капандурата на тавана, помниш ли как видя учителките от детската градина да носят дрехите и брадата на дядо Мраз..." 
Сълзите на бабата бликнаха, както всеки път, когато след обичайнто "адойнън дъстан уачор сеин" в слушалката се чу познатият сигнал. Тя пусна слушалката върху телефона и сгъна листчето, от което не беше успяла да прочете и половината. Обърса сълзите с ръкава си, сложи кафето на котлона, за да е топло, като стане дядото, и взе парцала да избърше праха по лавиците. "Ех, поне да знам, че е жив" - прошепна си тя - "другия месец пак ще пробвам... ама то дотогава може и сам да си дойде, божа работа е това". 
В следобеда на същия ден тя срещна баба Витка пред магазина на Ранко и след като напазаруваха, двете отидоха с чантите на кафе у баба Митра. Докато пиеха тя им разказа за неуспешния си опит да говори с Даниел. Баба Витка твърдеше, че не може онзи от другата страна да е нейния син, че няма как да не ѝ отговори нещо. Баба Митра предположи, че може някой да му е направил магия, въпреки че според мъжа ѝ да те бият всеки ден по главата е по-силно от всякаква магия. Последното баба Митра не го сподели с приятелката си. Когато видя утайката от кафето на баба Виолета, тя каза следното: 
"Виждам месеца на небето. Изгрял е. И звездите светят на небето. Има и люлка. Детска люлка, в която има детенце. Виждам и ръка, която люлее люлката."
Коментарът на баба Витка за тези думи беше: "Не че се съмнявам в Тошко, ама според мене им е късно за второ дете". Когато пое обратно към дома си, баба Виолета беше уверена, че си има внуче. Но грешеше.

***

Даниел страдаше от необичайна форма на амнезия. Една вечер, докато с Валя вечеряха в ресторанта на небостъргача наречен на Джон Хенкок, бившият боксьор се загледа в тъмнината, представляваща потъналото в нощта езеро Мичиган и усети ума си по същия начин. В тъмата потъна детството му. Родното село. Училището. Родителите. Дори тренировките по бокс. Забрави и родния език, който жена му не говореше, защото беше родена в Щатите. Даниел помнеше само своите мачове – сякаш животът му беше започнал с първото излизане на ринга. Помнеше лицата на противниците си, крясъците на публиката, ръката му – вдигната високо във въздуха. Ударите. Кръвта. Въжетата. Съдиите. Прожекторите. Спомените от боксовите срещи бяха станали толкова осезаеми, че той усещаше потта по челото си, миризмата на противниците му, допира с хладните им ръкавици. Нещо повече – той изживяваше мачовете си всяка вечер, разтваряйки колекцията от папки с публикации на всевъзможни езици. Четеше ги на глас – с помощта на компютърна програма за превод. Докосваше снимките с ръце. Огромната му колекция никога не се прибираше в шкафове, винаги папките стояха разтворени – на дивана или върху спалнята, насред кухненската маса или на пода, по столовете или на бюрото. 
Но в дълбок и недостъпен шкаф паметта му беше скрила всичко останало от живота му. Там бяха цъфналите дръвчета на двора, тримата братя и златната ябълка, детските играчки, шумът от дъждовните капки по капандурата и брадата на Дядо Мраз... 
Жена му така и не разбра за амнезията, защото той и преди никога не говореше за семейството си и родното си място. А тя, от своя страна, не притежаваше едно от най-типичните за фризьорките качества – любопитството. Бракът им се крепеше на взаимното уважение, плътските удоволствия и липсата на причини за спорове. Лодката им плуваше бавно в спокойно езеро без нито една вълничка – нито любов, нито ревност се появяваха, за да разклатят огледалната повърхност. 
Ежедневието им беше съвсем еднообразно. Сутрин закуска, после два часа и половина път до салона, осем-девет часа работа, след което още два часа и половина път до вкъщи, вечеря с бутилка червено вино и после телевизия за нея, а за него разглеждане на колекцията. Само онези обаждания, които той получаваше на мобилния си телефон всеки месец внасяха нещо различно в живота им. В началото на всеки месец, точно в полунощ. Жена със старчески глас му обясняваше нещо на непознат език, правеше го толкова развълнувано, че понякога му се струваше зловещо. Първоначално реши да си смени телефонния номер, но после някак свикна с обажданията. Прие ги като някакъв особен ежемесечен ритуал. Понякога стоеше на телефона по няколко минути и слушаше жената, въпреки че не можеше да ѝ отговори, защото тя не разбираше английски. Въпреки това, преди да затвори (защото жената никога не затваряше първа) той ѝ казваше учтиво: " I don't understand what you're saying".

***

В нощта на 27-ми срещу 28-ми януари, баба Виолета се събуди. Часът беше 1:25 след полунощ и вятърът виеше в яснатя нощ. Сънувала беше нещо. То не ѝ даваше покой. Месеца, звездите, детската люлка. Детенцето вътре беше Даниел, а ръката, люлееща го, беше нейната. Но в съня имаше още нещо. Глас, който тихо плуваше наоколо. Не думи. Песен. Женският глас пееше: 
"Тих ветрец е вече спрял 
ясен месечко изгрял.
Рой звездици от небе
тебе шепнат "спи дете!"
Спи, от нищо се не бой!
Аз при теб съм сине мой
цяла нощ до ранина
нанкай, нани-нани-на
Всичко живо що е вън,
спи спокойно сладък сън.
Нанкай, нани-нани-на 
сладка рожбо мамина." 
Беше я забравила. Не я беше пяла от поне 35 години. А сега си спомни, че я е чула за пръв път от своята майка. Взе един лист и, припявайки си тихо, написа на него стиховете от песента, страхувайки се, че ще ги забрави на сутринта. Върна се в леглото, но така и не успя да заспи. Стана в 4 часа и без да се интересува от това дали е възпитано или не, вдигна слушалката и набра познатите цифри. Последва сигнал свободно. После чу как Даниел с равен глас говореше нещо на чужд език. Последва го някакъв друг кратък сигнал. Но баба Виолета вече не се интересуваше от нищо и тя просто запя на телефонната слушалка: 
"Тих ветрец е вече спрял 
ясен месечко изгрял.
Рой звездици от небе
тебе шепнат "спи дете!"
Спи, от нищо се не бой!
Аз при теб съм сине мой
цяла нощ до ранина
нанкай, нани-нани-на
Всичко живо що е вън,
спи спокойно сладък сън.
Нанкай, нани-нани-на 
сладка рожбо мамина." 
Изпя я и после затвори телефона. Отиде да спи и 
на сутринта дядо Тодор, като я видя в леглото, побърза да я побутне, защото я помисли за умряла. 

Вечерта на 27-ми януари, Даниел се прибра с жена си Ваня, след като цял ден беше замитал косите на клиентите ѝ. Докато тя слагаше полуфабрикати в микровълновата, той с изненада установи, че на телефона, който винаги оставяше вкъщи, има записано гласово съобщение. Включи гласовата поща и долепи ухо до слушалката. „Тих ветрец е вече спрял...“ Още с първите няколко тона тръпката премина по цялото му тяло. Спря да диша и очите му започнаха да се пълнят. Затвори ги. Да, ето я – там е тя. И до нея е той. Майка му и баща му. Пред селската къща, обвити в уханието на цъфналите дръвчета на двора, или в топлото таванче, където на едно малко бюро го учеха да пише буквите, а през това време дъждовните капки барабаняха по капандурата, или махащи му за довиждане, докато розите от храста до оградата обагряха сълзите им в алено. Там беше детството му. Там беше животът, забравен от един мъж, посветил се на своите вестникарски изрезки. 
Отиде при жена си и ѝ разказа. Пусна ѝ песента от телефона. После, докато изпиваха бутилката червено вино, не спря да плаче.

***

Когато телефонът иззвъня, баба Виолета и дядо Тодор тъкмо допиваха кафето. Пак бяха закусили мълчаливо, докато първите слънчеви лъчи се показваха над източните склонове на планината и огряваха лавицата със снимките. Спогледаха се и баба Виолета се затича към телефона, а дядо Тодор се изправи и в широко отворените му сини очи заблестяха сълзи. И въпреки, че не чуваше добре, по очите на жена си разбра, че това е обаждането, което чакаха от 14 години.
Веднага щом остави слушалката, баба Виолета с просълзени очи се забърза да омеси тестото за баницата.