Още когато за първи път видях тази особена порода футболни привърженици
миналата пролет, ми беше трудно да повярвам, че това са хора, отиващи на мач, а
не на концерт или някакво друго културно събитие... Футболът не беше ли онази
игра с "ултрасите", събличащи се голи до кръста на минус 10 градуса,
подкрепящи отбора си докрай, независимо дали печели или губи и готови да влязат
в битка с привържениците на другия отбор, наподобяваща сцена от "Смело
сърце"? Там нямаше ли едни хора, които живеят за отбора си, пътуват с него
навсякъде, приемат победите като свои лични победи, а загубите развалят
настроението им за поне една седмица?
Обичам да гледам футбол и да ходя на стадиона. И аз, както повечето
българи, съм посветен в една от двете футболни религии. Имам шалче на любимия
отбор, фланелка на любимия отбор, дори и чашки за уиски с емблемата на този
отбор. Естествено - и детето ми вече знае кой е "правилният" отбор. Понякога се
опитвам да си отговоря на въпроса - защо? Каква е тази особена болест, която те
кара да изживяваш успехите и провалите на един футболен отбор, като свои
собствени? Какво те кара да отделиш 4 часа от някой почивен ден, да оставиш
семейството си вкъщи и да отидеш да крещиш в студа? Защо го правиш дори за
мачове, в които си убеден, че отборът ти не става, играчите са слаби, те не
заслужават твоето време и пари, почти сигурно ще загубят. Дори и да победят ще
е със слаба игра или плод на случайност. Но колкото и разумни причини да си
изтъква човек, нещо го кара да излезе и да отиде на стадиона.
Защото футболът не е разумен. Футболът е страст. Футболът е лудост.
Футболът понякога е и мазохизъм. В някакъв смисъл футболът е като лова, отиваш и правиш
нещо, за да можеш после да разказваш за него и да го представиш много
по-съществено, отколкото е всъщност. Това са спомените за онези мачове, да, и
аз съм изживявал такива мачове, когато отиваш със свито сърце, губиш гласа си
още преди отборите да са излезли, около теб всички останали също са изгубили
гласа си, гледаш и крещиш за всяка малка ситуация, всеки шут, всяка атака,
всяко нарушение... и точно тогава, когато си изгубил надежда, когато си убеден,
че след малко ще си тръгнеш тъжен и разочарован, тогава нещо се случва, някой
от играчите прави нещо неочаквано, или събира всичките си последни сили за един
спринт, един шут и пред учудените ти невярващи очи, пред застиналия ти
дъх... той успява да изкара целия въздух от дробовете ти във вид на един
триумфален вик, слял се с виковете на всички наоколо, които скачат, крещят,
прегръщат се. После, когато се насочват към изходите хората с прегракнали гласове говорят: да, това е
мачът, за който ще разказвам цял живот. И споменът за точно този миг, точно този
гол и точно този мач, ще топли тези хора и ще изличи десетки и стотици загуби.
Това е футболът.
Поне това е този футбол, който аз познавам. Затова последните няколко
мача на националния стадион ми се сториха някак странни. Свикнал съм публиката
да е друга. Но в тези мачове не само тя е различна. Играчите са различни. Този
отбор на "Лудогорец" сякаш се е появил, за да напомни на всички в
България, че футболът не е чак толкова сложна игра. Подаваш топката на съотборниците
си и се стремите да я вкарате във вратата. Ако е у противника, пречиш му и се
опитваш да я отнемеш. Но напоследък свикнахме с играчи, които не умеят да си
подават топката, какво остава да я вкарат... и играта ни се струва много
сложна. 15 минути преди края на мача сме убедени, че вече е късно за
каквото и да било, а какво остава отборът ни да губи с 2 гола - тогава съвсем
спокойно можем да се прибираме вкъщи. Но сега, гледайки играчите на "Лудогорец"
си мисля, че не е чак толкова трудно - да си подаваш, да отнемаш, да
вкарваш. И да побеждаваш, дори когато срещу себе си имаш "по-силен"
отбор.
През пролетта този отбор от Разград взе, че елиминира "Лацио"
- с гол в последната минута! През есента влезе в шампионската лига, след дузпи,
в които пази защитник! После някакъв друг защитник донесе първа българска
победа в тази шампионска лига и като го питаха как е отбелязал гола (пак в
последната минута), човекът каза: "като няма какво да я правя бия и тя
влиза"... Вчера отново отидох на стадиона, пак в компанията на онази нова
порода привърженици, за която говорих в началото и футболистите на българския
отбор играха съвсем равностойно с легендарния "Ливърпул". И пак това
да играеш футбол не ми се стори толкова сложно, както когато гледам мачове от
българското първенство. Отнемат топката, подават си я, понякога я бият и тя
влиза...
След мача хората напускаха стадиона в малко по-добро настроение от това
в началото - доволни, че са гледали качествен футбол, че българският отбор е
равностоен на английския. Качиха се на автобуси, трамваи и коли и се прибраха
вкъщи. По същия начин, както и след останалите мачове, в които Лудогорец спечели
в София.
Ходил съм на много мачове, на всякакво ниво - от В група до Шампионска
лига, на десетки рок концерти, но за първи път виждам българската публика
толкова уравновесена. Да, емоцията я има, особено когато Моци е намесен, но тя
е някаква по-улегнала емоция. Няма лудост. Няма сълзи. Няма страст. Футбол за
удоволствие.
Не казвам, че това е по-лошо. Нито, че е по-хубаво. Просто е друг тип
изживяване. В успехите на "Лудогорец" има нещо много хубаво, но и
нещо много тъжно. Хубавото го отчитат всички - престижа, победите, точките,
парите, красивия футбол, пълния стадион, ако щеш и безопасните трибуни...
Тъжното е, че лудостта, която е и в името на този отбор, която е на терена - в
драматичните мачове и победи, тази лудост остава в статистиката, но не и в
сърцето. Защото сърцата на повечето от тези 40 хиляди на стадиона могат да са
щастливи само от мачовете на отборите, които са подкрепяли от деца. А тези отбори играят все едно отдавна са забравили как да си подават топката. Какво им остава на тези
хора, освен това да седнат на стадиона и да погледат качествен футбол,
превръщайки се в нова порода български футболни привърженици? Но възможно ли е това да им отнеме страстта, лудостта, любовта към онзи, техния си отбор? В един чудесен аржентински филм, наречен "Тайната в очите им" се казва следното: "Мъжът може да промени всички. Лицето си, дома си, семейството си, приятелката си, религията си, бога си. Но има едно нещо, което не може да се промени. Това е страстта му."
