понеделник, 12 септември 2016 г.

Последният концерт


Един ден преди да умре, великият Джак Старуокър видя отново родния си град. Беше горещ юлски ден - старците играеха табла на пейката под по-старата и от тях върба, малки дечица шумно дърпаха родителите си към по-шумния и от тях лунапарк, а сенчестите кафенета бяха приютили млади момчета и момичета с още по-сенчести погледи. Нищо не се беше променило от онзи есенен ден преди 17 години, когато Джак, познат на приятелите си с името Огнян Цонев (крайно неподходящо име за рок звезда), с една китара на гръб, вдигна палеца и тържествуващо се закле никога повече да не се върне тук. Сега, когато наруши клетвата си, се убеди, че всичко тук си беше по старому. Сякаш тези 17 години, които го превърнаха в една от най-скандалните личности в световния шоубизнес, в които милиони крещяха до припадък името му (не Огнян Цонев, другото), се бяха случили в някаква паралелна вселена, дупка във времето и пространството. Все едно че нищо не беше стигнало до тук.
Шофьорът на лимузината му мълчаливо се опитваше да провира лъскавата кола в малките улички, докато мениджърът му Гордън Рич не спираше да говори за дузина предложения от световноизвестни фестивали, покана за наградите на "MTV", заявки за интервюта от "Kerrang!", "Billboard magazine", "Playboy", "Sun" и някои от най-гледаните телевизионни шоута в света. Джак Старуокър напълни чашата си с шампанско, гаврътна я, сложи тъмните си очила и каза: 
- Спри. Слизам.
Шофьорът мигновено спря колата на тясната улица и в същата секунда отнесе звучна псувня от пилотиращия Фолксваген Голф зад него (защото всички българи зад волана на Фолксваген Голф не са просто шофьори, а пилоти).
- Но... къде отиваш? - запита Гордън, мигновено изваден от транса на стотиците писма и документи.
- Мисля да се поразходя - измърмори Джак, докато отваряше вратата. В лимузината нахлу горещ спарен въздух и миризма на кози барабонки. Мениджърът изглеждаше шокиран:
- Но... ти си облечен само по шорти. И джапанки... Отвън има хора... Ще те познаят...
- О! - отвърна Джак.
- Нали отиваме да видим подготовката на сцената, Джак. Концертът е утре и никой не бива да разбира, че ще е твой, защото... нали ти сам го измисли така...
- Хм - отговори великият Джак Старуокър и се загледа в две преминаващи момичета, които правеха опити да се държат така, сякаш тесните им панталнонки заслужават къде-къде повече внимание от дългата колкото половината главна улица лимузина. Докато момичетата, напрягайки всичките си усилия, успяха да "отминат напълно безразлични", рокзвездата се наведе към колата и преди да тресне вратата допълни - Гордън, това е краят. Оставам тук. А ти се връщаш в Щатите, или където си искаш. Благодаря ти, че беше мой мениджър. Уволнен си.
Каза го все едно си поръчваше Бик Мак с порция картофки и диетична кола.
В този момент Гордън Рич се превърна в 12-ия уволнен мениджър на групата "Jack's Jerks", но утешителното за него беше, че се задържа на поста най-дълго - оставаше му само месец до края на втората година. Той щеше да получи солидна неустойка, след което да започне преговори с жълтите издания в Съединените щати, на които смяташе да продаде интересни истории от личния живот на великия Джак Старуокър. Това си беше съвсем в реда на нещата.
Освен това, както се оказа на следващия ден, Гордън Рич влезе в историята като последният мениджър на "Jack's Jerks".
В юлския следобед великият Джак Старуокър ведро шляпаше с джапанките си под горещото слънце. Висок, добре сложен, синеок и с тъмноруса коса - поне такъв беше естественият ѝ цвят, който вероятно вече никой не си спомняше. Беше си купил потник от първото магазинче, което видя и кутия от най-евтините цигари, които намери. Никой не го позна. Още от самото начало беше уверен, че никой няма да го познае. И причината едва ли бяха слънчевите очила. В крайна сметка това беше родният му град. Кой би очаквал да види великия Джак Старуокър тук, по джапанки, шорти и бял потник, пушещ евтина цигара? Вървейки, той успяваше да дочуе част от лаконичните коментари на случайни минувачи, а останалото и сам можеше да отгатне с абсолютна точност:
- Тоя па, тоя па...
- Леле майко, откъде се извади тва?
- Какви са тия туристи тука бе?
- Те такъв екземпляр не бех виждала... има ги секакви...
Джак се усмихна леко на последното изречение, казано от младо момиче по адрес на едно от най-популярните лица в света, носител наградата за "Тийн идол на десетилетието". Момчетата го зяпаха с наперени погледи, изпълнени с надежда, че ще им даде повод с някой кратък поглед към гаджетата им да му "ударат бойо".
"I'm on my way... I'm on my way... Home sweet home..." - тананикаше си Джак и на ум репетираше как ще представи тази песен на утрешния концерт. Естествено, щеше да го направи с думите: "Иска ми се аз да бях написал тази песен"... Стигна до площада на града, където огромната сцена беше почти готова. Там пред погледа на учудените му съграждани тичаха тонрежисьори, сценични работници мъкнеха прожектори, алпинисти се катереха по купола на сцената, телевизионни екипи разполагаха камерите си, а край шадравана две момичета и две момчета играеха четворка белот и обсъждаха невижданата суматоха наоколо:
- Киро ми каза, че щели да пеят Тони Стораро и Устата, ама не ми се верва. Без коз!
- Луд ли си бе, Тони Стораро утре е у "Приказките". Нали проверих у интернет.
- Епа тогава дано да е Глория или Десислава. Я съм пас.
- Абе Глория и Десислава, умрела работа... Глей ква сцена, толко народ... Може па Лили Иванова да е. Или па най-добре Миро от Каризма.
- Да бе, Миро тука, у нашио заспал град. Не ми се верва да дойде.
- Пу да ти се нема и на без козо! Три валета ми дойдеха...
- Абе не знам кой че е, ама дано да има балеринки. Весело да става.
Като чу разговора Джак Старуокър отхвърли всичките си опасения, че някой ще го издаде или ще се досети за тайния концерт. Въпреки това включи телефона си и влезе в страницата на официалния му фенклуб. Там най-обсъжданата тема бяха раздялата му с Тейлър Суифт и каква ще бъде следващата му татуировка. Нямаше никакъв повод за притеснения.
От целия екип, подготвящ концерта само тур мениджърът му Дейвид Фрост знаеше тайната, но клаузата за конфиденциалност в договора беше скрепена с такава неустойка, че никой на света не би си и помислил да издаде дори и цвета на небето, ако това беше свързано по някакъв начин с концерта на "Jack's Jerks". Официалната новина, разпратена до всички световни агенции беше, че Джак Старуокър си почива от световното турне на малък тихоокеански остров и там в компанията на далматинеца си Понго пише песни за осмия си албум, който се очаква да излезе през април следващата година.
Прекрасна лъжа. Джак знаеше, че няма да има следващ албум. Нямаше да има дори и следваща песен. Нито пък следващ концерт, фестивал, награди на MTV, интервюта. Сбогом, Джак Старуокър. Сбогом, истерични момичета! Сбогом и на вас, момчета, имитиращи прическата и татуировките ми! Край! Джак Старуокър е мъртъв!
Концертът, който се подготвяше в родния му град щеше да бъде най-скъпият в историята на музиката. Сцената се строеше от 9 месеца. Беше с квадратна основа, заоблена по ъглите. Подът, по който Джак Старуокър щеше да се разходи за последен път беше разположен на 4 метра и 21 сантиметра над земята. Всяка от страните на сцената бе дълга точно 56.6 метра, с голяма централна арка по средата и по-малки арки от двете ѝ страни. На всеки ъгъл на сцената бе разположен малък купол, а централният купол, висок 30 метра, наподобяваше огромна перла. С други думи, сцената беше леко умалено копие на Тадж Махал.
333 камери щяха да снимат на живо последната сценична изява на групата "Jack's Jerks". Живото предаване щеше да се разпространява в интернет и щеше да бъде предложено безплатно на абсолютно всички телевизии по света. Концертът щеше да продължи точно 3 часа и 17 минути, последван от най-великолепната 30 минутна заря, виждана в историята. След това Джак Старуокър щеше да излезе сам на сцената, да се съблече чисто гол и собственоръчно да си пръсне мозъка със златен пистолет "Dessert Eagle". И толкоз. That's all folks!

Идеята за този велик концерт назряваше у Джак през целия му живот. Даже повече време. Още докато беше Огнян Цонев, три дни преди да вдигне палеца и да напусне родния си град, той каза на Иво - единствения му приятел там: "ако някой ден все пак се върна тук, всички ще ме гледат като Господ". Осем месеца по-късно той вече се представяше като Джак Стар на управителя на едно звукозаписно студио в Ню Йорк. Каза му чисто и просто, че иска да мете подовете, като Джон Франсис Бонджиови. Онзи се засмя дрезгаво и каза, че откакто Джон Франсис Бонджиови спрял да мете студиото на неговото място се били изредили повече от 300 метачи и никой от тях не бил станал рокзвезда. Но, ако Джак Стар владее добре метлата, никой няма да има претенции дали може да пее и как ще се сдобие със световна слава. И така, връчиха му метлата и Джак Стар започна да мете.
Изминаха 7 месеца, докато новоизлюпеният Джак Стар не попадна на точното място в точното време. Точното място беше закъсалият асансьор на студиото, а точното време - моментът, в който Джак заседна вътре заедно с жената на брата на продуцента на Брус Спрингстийн. И не само това. Вътре беше и тримесечното плачещо бебе на брата на продуцента на Брус Спрингстийн. По-голям шанс за пробив в световния шоубизнес от това, здраве му кажи.
Не му оставаше нищо, освен да сграбчи момента. Каза едно "не се безпокойте госпожо" на жената и едно "а гу-гу-гу-гу" на бебето, след което, помагайки си с пръчката на парцала, с който доскоро беше бърсал пода, освободи аварийната ръчка и отвори вратата. Тогава жената на брата на продуцента на Брус Спрингстийн, която на всичкото отгоре страдаше от тежка форма на клаустрофобия, каза вълшебните думички: "как бих могла да ви се отблагодаря, господине?".
На следващия ден Джак вече чакаше пред офиса на продуцента на Брус Спрингстийн с китара в ръка. Изпя му "Thunder Road", последвана от три авторски песни. Костюмираният мъж захапа пурата си, смукна дим и каза:
- Как ше кажваш, мойто момче?
- Джак Стар.
- Шериожно ли? Джак Штар не беше ли един франчужин, блушар? - обърна се продуцентът към секретаря си.
- Не, Джак Стар е един никому неизвестен китарист от Тексас. Веднъж се напихме заедно на едно афтър парти - уточни секретарят.
- Както и да е, мойто момче. Харешвам те как швириш, но Джак Штар вече е жаето. Tрябва ти друго име. Какво ще кажеш жа Штаруокър? Малко пиниж Междужвеждни войни, а?
Седмица по-късно новоизлюпеният Джак Старуокър записваше с новосформираната си група въпросните три песни, заедно с още четири, написани в последните дни. Записваха в студиото, което Джак доскоро чистеше. Месец по-късно една от песните се завъртя по радиото. Още един месец беше необходим и за да се завърти клипът ѝ по MTV. Останалото е история... превърнала се в истерия.
Когато стана световноизвестен Джак Старуокър беше на 19 години. След като първият албум на "Jack's Jerks" стана платинен, Джак открадна младото гадже на продуцента на Брус Спрингстийн, след което изгони останалите музиканти от групата си и подписа договор с друга фирма. В края на 1999 година се ожени за 4 години по-възрастна манекенка на "Victoria Secret", а през лятото на 2000 година се разведе, за да продуцира риалити шоуто "Аз искам да спя с Джак Старуокър". Нищо лично, просто бизнес.

Така, когато през лятото на 2014 година Джак шляпаше с джапанки по площада на родния си град, той имаше зад гърба си седем албума, от които бяха продадени над 80 милиона копия по цял свят, шест брака и шест развода, четири официални и седем неофициални деца, три награди "Грами" и осем награди на MTV. Беше играл в девет холивудски суперпродукции, в които три пъти беше спасил света от унищожение. Фланелки с лика му носеха милиони тинейджъри по целия свят. Десет хиляди, триста петдесет и три двойки се бяха венчали под звуците на песента му "You Are My Only Love". От групата си беше уволнил шест барабанисти, двадесет китаристи, осем басисти и десет клавиристи. Нямаше европейска, американска и азиатска държава, в която да не е правил концерт.
Когато приключи световното турне, представящо седмия му албум, на 3 октомври 2013 година, великият Джак Старуокър, след като уволни един от китаристите си, се напи зловещо в хотелската си стая в Делхи. В ушите му още отекваха писъците на момичетата от сто хилядната публика. Докато се олюляваше към банята, той забеляза една брошура, канеща гостите на хотела да посетят Тадж Махал. И в четири часа през нощта се обади на мениджъра си Гордън Рич и му поръча да построи най-голямата сцена, строена някога в историята на рокендрола - леко умалено копие на Тадж Махал.
- Добре, Джак, прекрасна идея. - отвърна Рич. - Къде и кога искаш да я построим?
- В Дупница. Следващото лято.
- Дупни какво? Къде по дяволите трябва да е това, Джак?
- Това е родният ми град.
- Родният ти град, Джак? Което значи някъде в онази прекрасна държава в Източна Европа, където пя през 2008-ма?
- България.
- Окей, България... Прекрасна идея... Но нека повторим всичко, Джак. Искаш най-голямата сцена в историята на рокендрола, леко умалено копие на Тадж Махал, да бъде построена в неизвестен никому град в България. Искаш проектът да е пълна тайна и ти да се появиш там през лятото, за да пееш с групата. Но ако проектът е пълна тайна как, по дяволите, хората ще знаят, че ти ще си там? Как ще продаваме билети, Джак?
- Няма да продаваме билети. Просто ще построиш сцената и аз ще отида да пея там. Не ми пука дали някой ще дойде да ме слуша.
Мениджърът пое дълбоко въздух и преброи до 10. Познаваше този тон на рокзвездата. Грабна лист и химикал и малко преди да чуе в слушалката "уволнен си", той успя да отговори по очаквания начин:
- Добре, Джак. Ще го направим. Прекрасна идея.
- Може да организираш огромен екип да снима концерта.
- Добре, Джак. Ще го направим. Прекрасна идея.
- Нека са... 333 камери... И заря. Огромно светлинно шоу. Поне половин час...
- Добре, Джак. Ще го направим. Прекрасна идея.
- И всичките танцьори, с които сме работили. Каскадьори също. Поне 50 каскадьори. Наеми най-добрите хореографи на света...
- Добре, Джак. Ще го направим. Прекрасна идея.
- Искам това да е най-скъпият и бляскав концерт в историята, искам да се помни поне един век. Ще изпея най-великите си песни.
- Добре, Джак. Ще го направим. Прекрасна идея.
- Хей, дебелак, наистина ли мислиш това, което повтаряш?
- Не, Джак. Знаех си, че се шегуваш. Ха-ха-ха...
- Не се шегувам.
Настъпи тишина, докато Гордън Рич сподави въздишката си.
- Добре, Джак. Ще го направим. Прекрасна идея... Хей, Джак, какво ще кажеш поне да продаваме хот-дог и кола?

На 12 юли 2014 година площадът в Дупница предлагаше не само хот-дог и кола. Имаше барбекю, морски дарове, хапки от всевъзможни видове меса и сирена, плодове, ядки, сандвичи, наливна бира и вино, ирландско уиски и всякакви безалкохолни напитки. Не се продаваха - всичко беше безплатно. След като мълвата се разнесе жителите на града излязоха и се наядоха, след което зачакаха някой политик да излезе на сцената, защото след по-малко от три месеца имаше избори за парламент. Много от тях споделиха тезата, че който и да е организирал това, ще гласуват за него.
Но никой политик не излизаше на сцената. "Мавзолеят" оставаше празен.
Великият Джак Старуокър беше прекарал предишната вечер в една малка кръчма, казваща се "Под джанката", в която останалите посетители бяха Барилски Безсмъртния, Сашо Смукача, Жоро Мопа и Лазар Библейския. Всички те носеха с гордост тези прозвища, вдъхновени от дългия им и възхитителен стаж "Под джанката". Оказаха се дружелюбни и бяха приветствали непознатия младеж, който за отплата ги почерпи обилно. Те му върнаха услугата като го напиха до безпаметност. В 1 ч. през нощта карето пияници казаха на един таксиметров шофьор:
- Карай го за вкъщи, че не може да ходи сам.
После се прегърнаха, подхванаха "Море сокол пие" и си отидоха.
- Къде живеете, господине - попита шофьорът.
- Атлантик Авеню, Бруклин - произнесе с мъка Джак.
- Ха-ха-ха, скъпичко ще излезе до там, спор няма - изхили се шофьорът, доволен, че е схванал шегата. Но от задната седалка вместо отговор се чу тихо похъркване.
- Добре - каза си шофьорът - нека да не е в полицията. Може да го изхвърля на някоя пейка. Или да го закарам в изтрезвителното, там ще се погрижат за него... ГОСПОДИНЕ! - изкрещя таксиджията.
Джак Старуокър го погледна с едно око и впримчил последната частица разум, останала неунищожена от 56-градусовата ракия в "Джанката", успя да размаха една стодоларова банкнота и да промълви - "хотел"...
По пладне на 12 юли - деня на последния концерт, деня в който щеше да се появи жив за последен път и да се самоубие пред целия свят, Джак Старуокър се събуди изпохапан от комари, с ужасно главоболие в най-неудобното легло на света. Огледа се. Побърза да отвори прозореца, за да прогони ужасната миризма, която, между другото, идваше именно от него. Изкъпа се. Обади се на рецепцията и си поръча паста и четка за зъби и шишенце "Листерин". След това, загърнат само с една бяла прокъсана кърпа, той слезе в лоби бара, настани се на един удобен диван и заяви на сервитьорката:
- Едно кафе, сладурче. Едно много силно и ароматно кафе. Представи си, че това е последното кафе в живота ми и искам то да е адски добро. Окей?
16-годишната сервитьорка нямаше навика да гледа клиентите си. Но начинът по който беше обявена поръчката и необичайното облекло на мъжа я накараха да се обърне към него. В момента, в който го погледна в очите, тя издаде тих гърлен звук, нещо като "аахмржлянтсс" и се строполи в несвяст пред масата. Оказа се, че това е единствената жена родния му град, която успя да проумее, че вижда срещу себе си не кой да е, а великия Джак Старуокър...
- По дяволите - каза Джак и прескочи зад бара, направи си шест кафета едно след друго, изсипа ги в халба за бира, подхвърли 50 доларова банкнота върху тялото на припадналата сервитьорка и се прибра бързо в стаята си, преди тя да се е събудила. Само това липсваше - някаква 16 годишна пикла да съсипе концерта на века...
Оказа се, че терасата на стаята му гледа точно към площада и Джак с цигара в ръка и халба кафе в другата се полюбува на суматохата, която бяха създали у съгражданите му безплатната бира и храна. Включи телефона си и видя, че има 342 пропуснати повиквания и 64 съобщения. Повечето бяха последствие от уволнението на Гордън. Пиарката му Триша беше звъняла 57 пъти и му беше оставила 8 съобщения, последното от които гласеше "Няма значение, сама ще измисля нещо". Джак знаеше, че това е правилният подход с пиарите - не говориш изобщо с тях и те са принудени да мислят сами.
Обади се единствено на тур мениджъра. Това беше единственият човек, който имаше някакво значение в момента:
- Дейвид?
- О, Джак, дано не съм те притеснил вчера. Имах доста проблеми тук и звънях, но сега съм оправил всичко. Шоуто е напълно готово. Всички изпълнители са гримирани и очакват началото. Момчетата от групата ще пристигнат след час с хеликоптера, в който трябваше да си и ти. Хей, Джак, всичко наред ли е с теб?
- Да, Дейвид.
- Джак, само да ти напомня най-важните неща - първо е сцената с разпятието. Тя е на четвърта песен. После е военната битка и атомната бомба. Седма песен. Наложи се да ги разместим заради каскадьорите, нали помниш? На десета песен са проститутките, после идват монасите от Шао Лин, африканските ритуали, танцът с огньове, лодката в публиката, космическия кораб и накрая е детския хор. Джак, огнеупорният костюм е за 19-та песен. Не забравяй това, моля те. И най-важното - започваме точно в 20 и 45, Джак.
- Дейвид?
- Да, Джак.
- Нали никой няма дори и нищожна представа, че ние сме тук?
- Да, Джак, никой не предполага. Никой не пита. Никой от работниците и от артистите не иска и да знае. Няма и как да е другояче, след като им плащаш такива луди пари, Джак. Днес те ще изкарат достатъчно, ­че да могат да се пенсионират. Никой нищо не пита и никой нищо не знае. А аз работя с маска, нали знаеш?
- Дейвид?
- Да, Джак.
- Радвам се, че работих... че работя с теб.
- И аз, Джак.
- Дейвид?
- Да, Джак.
- Обичам те!
- О! Джак... Благодаря, Джак!
Беше станало 16:45 и Джак Старуокър вече се чудеше как да запълни времето до последния си концерт. Беше се зарекъл да не пише предсмъртно писмо, за да не изхаби емоцията на момента, в който на живо щеше да каже "сбогом, приятели, помнете ме!" на целия свят. Не му се налагаше да пише и завещание, защото първото, което щяха да установят всички след смъртта му щеше да е факта, че е напълно фалирал. Онова, което последният концерт не успя да ошушка, Джак даде за благотворителност. Затова извади телефона си и отвори галерията. Там имаше снимки на всичките му законни деца, които можеха да сформират футболен отбор, както и на някои от майките им. Джак изпитваше нежност към децата си, но така и не ги беше обикнал, защото почти не ги беше виждал. Освен това не беше обичал и никоя от майките им. Не беше обичал и собствената си майка, която алкохолът унищожаваше бавно и която така и не успя да види сина си в блясъка на славата. А баща си нямаше как да обича, понеже не го познаваше. В общи линии, въпреки че бе написал песни, които вдъхновяваха любовта на милиони хора по света, Джак не беше обичал истински никого през целия си живот.
Именно това беше осъзнал в апогея на пиянската си чувствителност, в онзи хотел в Делхи. "Мечтата свърши. Постигнах всичко. Няма повече накъде да отида. Няма какво да дам. Песента беше красива, луда, чувствена, истинска... но не е безкрайна. Време е за финал. Но... ако ще е финал... ще го направя велик финал. Ще го направя финал, достоен за Джак Старуокър!" Тогава пред погледа му попадна Тадж Махал. Най-великият мавзолей, строен някога от човешки ръце. Да, трябваше и неговата смърт да има своя Тадж Махал, запечатан на лентите на стотици камери... 
"Не искам да умра сам и плачещ от самосъжаление в някоя старческа къща. Ще умра млад и ще накарам всички да ме обикнат истински, ще умра пред очите им и те ще ридаят за мен" - тези свои мисли повтаряше Джак Старуокър, докато извървяваше пътя към своята Голгота, пътят към изкуплението за това, че беше живял лудо, бързо и без капчица обич. Беше с маска на лицето си, когато дебеличкият и висок около метър и шейсет тур мениджър Дейвид го посрещна и го преведе през охраната. Рок идолът влезе в гримьорната си и се заключи вътре. Вгледа се в себе си. Лицето от кориците на списанията, лицето, пеещо от сцената сред блясъка на прожекторите, лицето, което можеше да накара милиони момичета да пищят и да припадат, това лице го гледаше - объркано, втренчено, уплашено... Днес той вече нямаше нищо - нито пари, нито семейство, нито мечти. Оставаше му само да направи за последен път това, което умееше най-добре. Да пее. Да лудува на сцената. Да лъже и да се преструва... но не и днес, не, днес щеше да бъде честен.
Всички реплики между песните в този концерт щяха да са неговата изповед пред света. Нямаше да произнесе нито една лъжа, освен онези, които открай време пееше в песните си. И накрая - бум! Извади от куфара си кутията със златния "Dessert Eagle". Беше толкова красив.
Беше поръчал и една сценична имитация, за да репетира в гримьорната си - стойката, насочването на пистолета в слепоочието, последната усмивка и дърпането на спусъка. Не искаше да изглежда слаб и жалък. Искаше да умре красиво. Знаеше, че това ще бъде последната снимка на Джак Старуокър, която ще обиколи света за секунди и там той трябваше да бъде божествен.
Извади имитацията и внимателно изрепетира ваденето, насочването на пистолета и "бум!"... За жалост нямаше как да гърми, защото, както го предупреди Дейвид преди няколко дни, сценичният пистолет оставяше кърваво петно върху целта си. Съвсем реалистично.
Когато гримьорката почука на вратата му той ѝ отвори с усмивка:
- Хей, съкровище, искам да ме направиш красив като за последно.
Последният концерт започна точно в 20:45. Всичко се случи по предвидения план. Пред около хиляда преяли и препили жители на родния си град, великият Джак Старуокър излезе на сцената и за минути се появи в домовете на всичките си фенове чрез мониторите и телевизионните им екрани. След първата песен, предизвикала рехави аплодисменти и няколко пиянски крясъка, Джак обяви:
- Скъпи приятели, искам да ви кажа нещо важно - това е последният концерт на "Jack's Jerks". От днес аз вече няма да пея.
В този момент някои от камерите уловиха учудените погледи на останалите музиканти. След всяка следваща песен Джак разказваше покъртителни истории от живота си и всички пред екраните плачеха. Журналисти от всевъзможни части на света търсеха Дупница на картата и по най-бързия възможен начин отлитаха за столицата на България.
Между изповедите си Джак Старуокър пееше, докато междувременно биваше разпънат на кръст, умираше от атомен взрив, влизаше в леглото с голи проститутки, побеждаваше шаолински монаси, гънеше снага в африкански танци с почернено лице, изгаряше в огън, от който се раждаше Феникс, "плуваше" с лодка (носена от четири яки момчета) над пияната публика и се качваше в космически кораб, който отлиташе в звездното небе. Накрая изпя заедно с хор от сто деца "You Are My Only Love", скри се зад кулисите по време на грандиозната заря, от която половината публика изтрезня, а другата половина - повърна и също изтрезня, след което вместо всичко да приключи, великият Джак Старуокър излезе сам и чисто гол на сцената и под рехавия шум от аплодисментите, 5-6 тупвания на припаднали жени, не издържали на шока, както и - нужно е да отбележим - завистливите мрънкания на повечето от мъжете, и - разбира се, последните напъни на най-усърдно повръщащите зрители, пред целия втрещен в екраните си свят - от Лос Анжелис до Токио и от Петербург до Мелбърн, произнесе "сбогом, приятели, помнете ме!" и си пръсна мозъка със златния "Dessert Eagle". И толкоз. That's all folks!
Беше най-многолюдното погребение, което светът беше виждал. След десет дни положиха Джак в земята. Ковчегът беше затворен, защото на зрителите трябваше да бъдат спестени частите от мозък и череп. Получавайки непрестанни съобщения за милионните продажби на албумите, Дейвид Фрост хлипаше артистично над ковчега.


Край.




... но не съвсем.

Остана нещо не напълно изяснено и тази история няма как да свърши тук. Вече казахме, че Джак Старуокър никога не беше обичал истински през живота си. Да, така е... но не съвсем. Защото Огнян Цонев беше обичал истински. Беше обичал майка си, въпреки вонята на алкохолни изпарения. Беше обичал и едно момиче. Тя се казваше Валя и се срещнаха в гимназията. Имаше най-черните очи и най-черната коса на света. В една юлска вечер двамата се бяха разделили с девствеността си, след което се бяха врекли да се обичат вечно. Когато Огнян реши да вдигне палеца и никога да не се върне в родния си град, Валя плака. Получаваше писма от него. В последното, изпратено от летището в Амстердам, няколко дни преди да се превърне в Джак Стар, а после в Джак Старуокър, Огнян пишеше: "Мисля за теб. Днес си представях лицето ти и ми хрумна мелодия за една песен. Ще се казва "You Are My Only Love". Обичам те." Както споменахме, Джак никога не ѝ писа отново. Но не я забрави. Както и тя него.

Така че, когато започна концерта, в публиката се появи един единствен човек, който не беше препил с уиски и преял с морски дарове. Тя стоеше най-отзад и го гледаше, слушаше песните и речите между тях. Понякога плачеше - но дали за него или за самотата си на неомъжена жена... кой би могъл да каже? Съжалявам, че звучи толкова сладникаво, но когато той представи песента "You Are My Only Love" и я посвети на "моята малка черна Валя", тя не издържа и отиде пред 4 метровата сцена. Използва суматохата около зарята и се разкрещя на един човек от екипа. Обясняваше му, че трябва да я пуснат, че тя е "неговата малка черна Валя", че иска да го види. Човекът, на когото крещеше беше Дейвид Фрост. Дейвид реши да прояви инициативност въпреки угрозата от уволнение. Заведе жената зад кулисите и потропа на вратата на Джак Старуокър. После, под гърмящите фойерверки, те си казаха неща, които накараха Джак да се самоубие. Самоуби се със сценичния пистолет и изчезна от сцената завинаги. После, когато го изнесоха с окървавено слепоочие, при Валя се върна Огнян, а Дейвид Фрост запази тайната и получавайки непрестанни съобщения за милионните продажби на албумите, той дълго хлипаше над ковчега. Артистично...

....но не съвсем.