Пропускане към основното съдържание

Невидимият

Всяка сутрин го срещаше. Около 8 сутринта, отивайки да заведе детето на училище, бързайки по малката уличка, водеща до шумния булевард. Поглеждаше го за секунда и бързо извръщаше поглед. След това отново, връщайки се бавно по пътя към блока си, представяйки си чашата горещо кафе и закуската, които го чакаха вкъщи – кратък поглед, след което го отминаваше и го забравяше. Денят се понасяше по своите релси като остаряло влакче в увеселителен парк. Бързане за работа, светофари, трамваи, служебни задължения, нерви, очакване на заплатата. Пари за храна, пари за детето, пари за дрехи (да не забравя да потърся ново яке!)... и ако останат – пари за удоволствие. Промоции в супермаркетите светят от билбордовете на големия булевард, докато се прибира изморен от работа вкъщи, при семейството си, за да вечеря и да пие студена бира. Градът шуми, а сърцето му от светофари изтласква хора и коли по кръвоносната система – безкрайната мрежа от улици и тротоари. Невидимият е забравен. До следващата сутрин, около 8 сутринта.
За първи път го видя този октомври. Утрото беше мразовито, а ветровете рисуваха танца на облаците, спускащи се като зловещи завеси пред планината.
Мъжът беше изпратил детето си и се прибираше да пие кафе у дома, загърнат в старото си кожено яке. Невидимият седеше на циментовия дувар пред оградата на жилищния комплекс, недалеч от контейнерите за боклук. Седеше както всяка друга сутрин. Правеше това, с което се занимаваше всяка друга сутрин. „Трябва да си купя ново яке със следващата заплата“ - мислеше си мъжът, когато нещо странно се случи. Една обичайна част от пейзажа привлече вниманието му, но този път мъжът задържа погледа си. Невидимият седеше под тополата сред килим от есенни листа. Беше подредил до себе си седем-осем пазарски торби, явно извадени от контейнерите с боклук. Бавно и спокойно преглеждаше съдържанието им и го разпределяше около себе си. Празни бутилки от бира, мухлясал хляб, картонени опаковки от бисквити... Пушеше цигара. Възрастта му беше около 50, косата му беше мръсна и прошарена, лицето – зачервено от студа. Беше облечен с вълнен елек и стари скъсани дънки. Обувките му бяха отворени отпред и разкриваха бели вълнени чорапи. Невидимият за момент улови погледа на мъжа, след което се закашля гръмовно – тази кашлица напомняше хрущене от двигател на стар автомобил. „Дали не е заразен?“ - помисли си мъжът и реши вече да го заобикаля отдалеч, когато е с детето. Отвращението обаче бе заменено от някакви други въпроси, изумителни със своята странност: „Къде ли спи?“, „Какво прави през зимата?“, „Дали има роднини?“...
Вкъщи мъжът отпи първата глътка кафе, след което се зае да разчиства празните бирени бутилки. Те му напомниха за невидимия. Дали утре щеше да ги види, подредени на дувара? Когато тръгна за работа невидимият вече си беше отишъл, но това не спря въпросите: „Къде ли е отишъл?“, „Дали не се разболява от яденето на мухлясал хляб?“, „От какво ли е тази гръмовна кашлица?“... Трамваят беше пълен. Група гимназисти около него обсъждаха шумно какви татуировки си направили, колко са скъпи телефоните им, каква трева донесъл вчера Митака... После единият каза, че клошарите в София били на разделно хранене, откакто имало разделно изхвърляне на отпадъците. Смехът беше прекъснат от една контрольорка, която се опитваше да им внуши респект към самотаксуването в градския транспорт. Мъжът пристигна в работата си, а въпросите продължаваха: „Дали е учил нещо като млад?“, „Защо ли не си е намерил работа?“, „Как ли е стигнал до това да се изхранва с ровене в боклуците?“... В работата колегите обсъждаха какви големи сладурчета били Аштън Къчър и Мила Кунис и колко много си подхождали. После обсъдиха новите цени на тока, резултатите от изборите и отношенията между Жени и Тачо.
В обедната почивка стана още по-странно – мъжът отиваше да си купи храна и по пътя си виждаше други невидими. Невидима старица с бастун нареждаше хиляди думи, невидими деца се стрелкаха около него с длани, обърнати нагоре, невидим старец седеше край тротоара и свиреше фалшиво „Сестра брата кани“ на олющена окарина, невидима жена вадеше фас от кофата за боклук, невидим мъж караше на ръчна количка купища картони и вестници. Мъжът обядва с някакво особено чувство – смесица от отвращение, угризения и депресираща меланхолия. Изпуши цигара. Възможно ли е вчера да ги е нямало? Защо не съм ги виждал досега?
Въпросите не спряха до вечерта и мъжът дълго не можа да заспи, въртейки се като омагьосан в леглото: „Няма ли някакъв начин властите да помогнат на тези хора?“, „Как ли се чувстват те?“, „Къде спят сега?“, „За какво ли мечтаят?“...

***

На другия ден мъжът излезе с детето си и с чувство на страх погледна към циментовия дувар. Невидимият беше там. Трепереше. Когато мъжът се върна сам към блока си нещо го накара да спре. Погледна невидимия и се доближи. Извади от якето портмонето си. После ключовете от апартамента. И документите. Натъпка ги в джобовете на дънките, съблече старото си кожено яке си и го подаде на невидимия:
– Заповядай.
Невидимият го погледна с неразбиране.
Облечи го. Твое е. Кожата е малко изтъркана, но пази добре от студа...
Една трепереща ръка с черни нокти се протегна и пое якето:
Благодаря. Много благодаря - изрече невидимият с дрезгав глас.
С чувство на тъга, но едновременно с това и доволен от постъпката си, мъжът си тръгна към входа на блока. Усети есенния хладен вятър да се просмуква в тялото му. О, да, днес наистина трябваше да си купи ново яке. Преди да влезе в блока, зад него се чу изнемощял и дрезгав глас:
– Господине!
Когато се обърна невидимият размахваше едната си ръка към него. Държеше нещо в нея. Мъжът се върна назад, присвивайки очи.
Това си е твое.
Невидимият подаде на мъжа мобилния телефон, който струваше колкото десет нови якета. Сега беше ред на мъжа да благодари:
– Искаш ли една цигара?
Невидимият кимна и двамата с мъжа седнаха на дувара и запалиха. Градът наоколо шумеше, зад облаците цигарен дим бързаха коли и трамваи, клаксони стряскаха баби, разхождащи кучетата си в градинките около блоковете, работници от съседния строеж подсвиркваха на момичетата, бързащи за работа. И посред цялата тази симфония на лудостта, невидимият и мъжът седяха на циментовия дувар, в хладното октомврийско утро, единият облечен с вълнена жилетка и с кожено яке под мишница, а другият – по тънка блуза с емблема на рок група. Мъжът смукна дълбоко от цигарата, после изпусна дима и попита:
– Е... как така стигна до тук?
До тук? Минах през бариерата. Долу, по улицата. При бетоновия възел.
– Не. Имах предвид... Защо нямаш работа?
– Не знам. Уволниха ме. Преди няколко години.
– Какво работеше?
Жичкаджия. В един сервиз. Но шефа ме изгони. Щото... почнал бях да пия повече. Откакто жената ме напусна. С детето. Заминаха. И аз се бях пропил. И играех карти по цяла нощ. После, като нямаше работа и спрях да плащам вноските. Банката ми взе апартамента. И така... Останах сам. Без нищо.
– А жена ти? Тя къде е?
В Италия. И детето е с нея. Ама тя... излезе голяма проклетѝя. Изостави ме.
– Други роднини нямаш ли?
– Ами... братовчеди само. Ама знам ли ги къде са?
– А приятели?
Ха! Приятели... Като имаш пари за пиене и за карти, всичките са с тебе. Ама като нямаш?...
– А на други места търсил ли си работа?
– Да, ама не ме искат. Не им трябват жичкаджии.
– Къде спиш?
В един подлез. Защото там не духа. И никой не минава нощем. Няма охрана. С колегите спим там. Бая народ се събираме – има и жени, деца... Ядем каквото сме си намерили. И ако има пиене – пием. Някои просят. Ама аз не мога. По-добре да си ровя в кофите. Докато мога...
След тези думи невидимият се закашля дълбоко. Когато пристъпът свърши, мъжът попита:
– Да не си болен?
Не, това е от цигарите. Имаш ли още една?
– Заповядай.
Майка ми... беше много добра жена. Самичка ме е гледала. Тя не ми даваше да пуша. Но като умря, ги почнах. Жена ми и тя пушеше, проклетията. И пред детето пушеше... Ти нали не пушиш пред детето?
– Не.
Много хубаво момиченце имаш. Слушам го как пее сутрин, като го водиш на училище. И аз моето момченце така го носех – на конче. Носѝ го, а ако е рекъл господ, после то ще те носи. И жена ти е много свястна, сутрин излиза преди тебе. Има добри очи.
– Ти всички ли познаваш?
– Ха, на мен какво ми е работа? Стоя всяка сутрин и ви гледам. Радвам ви се. Но мен много рядко някой да ме погледне. Колко стана часът?
– Девет без десет.
Брей, заговорихме се сладко-сладко с тебе, ама трябва да тръгвам. Имам работа – да пообиколя района, докато не се довлекат ония с каруците. Благодаря за якето. Аз теб с друго яке не съм те виждал...
– Ще си купя.
След тези думи невидимият облече якето, събра торбичките около себе си и бавно тръгна по края на малката уличка. Мъжът дълго седя на дувара и гледа как хората го заобикалят отдалеч. Треперейки от студ, мъжът пое към блока си. А в главата му остана една единствена мисъл:
"Те не са невидими. Ние сме слепи."

***

Един обикновен разказ би свършил тук. С тези думи. Идеята е ясна – дори това, което искате да изхвърлите и забравите, може да е мечтано богатство за някого. Мъжът показва съпричастност, а невидимият благодарен си тръгва по пътя. След това всичко продължава, но и двамата са се променили – единият е получил топло яке, а другият – нови очи. Но... за жалост точно този разказ не свършва така. Защо? Защото в живота не винаги нещата приключват просто така...
Това, което се случи след този жест на милосърдие беше един изненадващ обрат в живота на мъжа. Първо го уволниха от работата. На шестия месец, след като не успя да си намери работа, откри в телефона на жена си недвусмислено съобщение от някакъв непознат. Скандалът приключи с раздяла. Година по-късно, сам в апартамента си, затънал в дългове, мъжът получи обаждане от банката, касаещо ипотеката. Започна да продава всичко, което имаше. Но и това не беше достатъчно. Две години по-късно, под тополата, сред килима от есенни листа, мъжът подреждаше празните бутилки от бира, мухлясалия хляб и картонените опаковки от бисквити, изхвърлени от доскорошните му съседи. Жена му и детето бяха заминали в Испания. Беше загърнат с якето, което си купи след срещата с невидимия. От благодарност му беше преотстъпена половината зона на единствения останал приятел. Той ставаше рано сутрин от ложето си в подлеза и бързаше да изпревари онези с каруците и да стигне пръв до контейнерите. Хората го заобикаляха отдалеч. Градът шумеше, а сърцето му от светофари изтласкваше хора и коли по кръвоносната система – безкрайната мрежа от улици и тротоари.
Сега той е невидимият.
Срещнахте ли го тази сутрин?

Прочетете още:
Художникът

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит